– Ще трябва да продължиш сама – казва `u Ел Капитан. – И не се връщай. – Тревожи се заради войниците, охраняващи наблюдателния пост. Видят ли я да тича, ще открият огън. – Можеш ли да пееш?

Тя свива рамене.

– Пей текста на Посланието, докато бягаш. Пей по целия път. Пей!

Тя се обръща и хуква с все сили през гората, прескачайки ниските шубраци. Дрехата `u се мярка известно време между дърветата, след което изчезва. Не я чува да пее.

– Пей! – надава вик отмалял. – Пей или ще те застрелят!

– Ще те застрелят! – повтаря Хелмут. И все пак е възможно да я застрелят.

Божичко, все още не я чува да пее. „Пей, пей, пей!“ – моли се той безгласно.

И тъкмо когато решава, че тя не може да пее, във въздуха се извисява глас – ясен, чист, мелодичен.

– Искаме да върнете сина ни – запява Уилда. Напомня му гласа на Хелмут от времето Преди, когато беше малък. Ангелски. Понякога майка им да се просълзяваше. – Това момиче е доказателство, че можем да спасим всеки от вас! – Уилда задържа последната нота, която отеква звънливо сред дърветата.

Ел Капитан затваря очи и оставя песента да изпълни съзнанието му. „Искаме да върнете сина ни...“ Той също иска да се върне. Кокос и мандарини. Майка му ги смесва в една купа. Завръщане, завръщане. Нещо подръпва крачола на панталона му. „Ранен съм – щеше да каже на майка си, ако беше жива. – Ранен съм.“

Отваря рязко очи. Мярва за миг лицето на Хелмут, което бързо изчезва. Усеща, че брат му тършува отзад, а после чува щракването на джобното му ножче. Хелмут показва на Ел Капитан лъскавото острие.

– Не, Хелмут. Боже мой. Не – казва Ел Капитан, стиснал зъби от болка. – Смяташ да изтръгнеш краката на паяка? Все едно дялкаш парче дърво?

– Все едно дялкаш парче дърво – добавя Хелмут спокойно.

– Прекалено опасно е. Какво ще стане, ако прекъснеш експлозива? Какво ще стане...

– Какво ще стане? – казва Хелмут.

Та той е прав. Нищо не губят.

– О, боже. Хелмут.

– Боже, Хелмут.

За първи път животът им е в неговите ръце. Нямат друг избор.

– Момичето е далече, нали? Дано не се окаже наблизо.

– Момичето е далече.

Ел Капитан свежда глава.

– Добре.

Хелмут се извива на една страна. Ръцете му са достатъчно дълги, за да приклещи здраво глезена на Ел Капитан. Усеща лек полъх, след което го залива остра болка и забива юмрук в пръстта.

– Шибана работа! – ругае Ел Капитан.

– Шшш. Шшш. Шшш. – Този път Хелмут подхваща само част от думата и продължава да дълбае.

Преша

Река

Щом навлизат дълбоко в гората, Брадуел казва:

– Да опитаме отново.

– Какво?

– Финън. – Черната кутия бе поддържала добро темпо с помощта на сложен набор от колелца и дълги ръчки, с които преодоляваше неравните участъци от пътя. – Тази мисъл просто не ми излиза от ума. Искам да опитаме още веднъж с всичките седем имена сега, когато Партридж го няма. Тук сме само двамата.

– Добре – съгласява се Преша, – но този път недей...

– Недей какво?

Искаше само да му каже да не възлага големи надежди на Финън, но сърце не `u дава да го стори. Гласът му звучи така пламенно, а погледът му излъчва такава решителност – не бива да изостави надеждите си. Как би могла да каже на когото и да е в тази окаяна пустош да изостави надеждите си?

– Нищо – отвръща тя. – Нека да опитаме.

Двамата коленичат от двете страни на Финън.

– Лебед – изрича Брадуел.

Когато Финън завършва своята мантра, Брадуел бързо изстрелва имената:

– Арибел Кординг, Елъри Уилъкс, Кидеки Иманака, Лев Новиков, Бъртранд Кели, Авна Гош и Артър Уолронд. – След всяко име примигва зелена светлинка. На кутията се появява окото на камера. То се взира първо в Брадуел, а после и в Преша. – Познава ни – отбелязва Брадуел. – Сигурно сравнява лицата ни с пробите на ДНК, които взе от нас.

Процесорът на Финън започва да бучи, сякаш се затруднява да обработи информацията.

– Свързване на Отън Брадуел и Силва Бернт. Мъжки пол. Свързване на Арибел Кординг и Хидеки Иманака. Женски пол.