– Щом Уилъкс и хората от Купола решат, че земята е достатъчно чиста, за да се завърнат, според плановете му ще има две ясно разграничени класи – чистите и нещастниците, които ще им служат – казва Преша. – Но сега можем да осуетим този замисъл.

– Има и друг вариант: когато излязат, ще се изправят лице в лице с нас. Лице в лице с това, което са ни сторили, и може да ни приемат такива, каквито сме.

– Няма как да отречеш, че намирането на лекарство е интересна възможност.

– Искаш да кажеш опияняваща възможност…

– Не ми обяснявай какво съм искала да кажа!

– Знам на какво се надяваш, Преша. Искаш си обратно ръката. Искаш белезите ти да изчезнат. Искаш да бъдеш като тях.

– Какво лошо има в това? Нима е престъпление да искаш да не бъдеш обезобразен?

– А ако получиш каквото искаш, какво ще се промени?

Не е сигурна в отговора, но усеща, че по този начин ще си върне част от себе си.

– Все още помня каква съм била – отвръща тя. – Искам да съживя тази част от мен. Да бъда изцяло себе си.

– Но ти си изцяло себе си – възразява Брадуел. – Аз съм такъв, какъвто съм независимо от белезите и птиците на гърба ми. Приемам се какъвто съм. Ти непрекъснато откриваш красота в разрухата наоколо, но кога най-сетне ще я откриеш и в себе си? – Той прокарва пръст по извития белег на окото `u. – Ето в това например.

Въпреки желанието си да се дръпне, Преша не помръдва. Спира я начинът, по който я гледа – с вълнение.

– Поне формулата е истинска. Въпреки че ти искаше само да проникнеш в миналото. Да се добереш до старите истини, нали така?

– Има само една истина – отвръща той. – И ние трябва да я намерим и опазим.

– Не знам – казва Преша. – Понякога ми се струва, че вярваш само в своята истина, а всяка друга намираш за относителна, непостоянна и съмнителна.

Тя извръща глава и поглежда към реката. Над нея се стеле лека мъгла. Нещо прошумолява в близките храсти. И двамата се взират в черната шума.

– Скоро ще се стъмни – казва Преша.

Брадуел вдига поглед към прорязаното от клони небе.

– Защо времето да е толкова важно? – казва той. – Сякаш Уолронд не си дава сметка, че ще чуем съобщението му чак след Детонациите. Времето е било от значение преди това, когато все още е имало надежда, че могат да спрат Уилъкс. Нещо не се връзва.

– Как би могъл да си представи всичко това? Тогава времето сигурно е означавало нещо съвсем различно – казва Преша. – Хайде, достатъчно се забавихме. – В същия миг се сеща за Ел Капитан. Дали паякът скоро ще избухне? Няма часовник. Ами ако Ел Капитан и Хелмут са вече мъртви? Това е въпрос, който не коментират. Просто не могат.

Партридж

Надолу

Легнал по гръб, Партридж отваря очи и вижда пепеливия похлупак на нощното небе, вирнало се над него като океан от облаци. Луната хвърля наоколо бледа светлина. Когато Лайда прошепна „сбогом“, и той си помисли същото – сбогом на този свят с пепелта, небето и вятъра. Светът извън Купола пулсира със свой собствен ритъм, като яростно туптящо сърце, което кара всичко наоколо – дори вятъра – да изглежда толкова живо. Не иска да се връща към застоялия, тежък въздух в Купола, към неговата прецизност и стерилна чистота, към прикритото му с добри обноски лицемерие. И все пак се радва, че ще бъде на топло, в истинско легло – с Лайда.

Напълно облечена, тя стои край рухналата стена, която стига до кръста `u. Сякаш се намира на носа на висок кораб.

Той се изправя и започва да се облича. Вика я. Тя не се обръща.

Партридж грабва палтото си и отива при нея. Прегръща я и я целува по бузата.

– Да ти дам ли палтото?

– Няма нужда.

– Хайде, облечи го. – Сваля палтото и го намята на раменете `u.

– Въпрос на време е – казва тя. – Преди малко видях Хейстингс.

– Къде?

– Обикаляше сам из руините на затвора. Вероятно се е отделил от другите. Предполагам, че се опитва да те намери.

– Може той да ни отведе там. По-добре, отколкото Уелингзли. Ще бъде добре за репутацията му, ако той ме предаде.

– Той няма да ни отведе там – отвръща Лайда.

– Какво искаш да кажеш?

– Няма да ни отведе. – Тя се отдръпва.

– Нещо не разбирам.

– Няма да дойда с теб – прошепва тя.

– Но нали се връщаме заедно.

– Аз не мога да се върна.

– Ще бъдеш с мен. Ще се опитам да те защитя.

– Точно за това става дума – отвръща тя с насълзени очи и отчаяние в гласа. – Вече не искам да бъда защитавана.

Партридж не вярва на ушите си. В това няма никакъв смисъл. Оглежда опустошената околност.

– Навън е пълно с варвари. Ще направя всичко по силите си... – Иска да `u каже, че ще положи усилия да се грижат добре за нея, но знае, че Лайда не иска и да чуе.

– Вътре също е пълно с варвари. Само че в Купола ни лъжат.

Права е, разбира се. Партридж се заглежда в пясъчните създания, които се надигат и после изчезват, блуждаейки под земята. Като кораб, който влачи мрежата си по дъното на морето.