– Може би ти нямаш нужда от мен, но ако аз имам нужда от теб?

– Не мога. – Гласът `u е твърд, дори не потрепва. Това го изненадва.

– Но ти щеше да дойдеш с мен. Нали се сбогува с този свят? Чух те да го казваш.

Тя поклаща глава.

– Не се сбогувах с този свят – отвръща тя. – Сбогувах се с теб.

Партридж усеща, че не му достига въздух, сякаш нещо го блъска в корема. Поглежда към руините на затвора. По срутените греди пълзи тънък лъч светлина. Това е Хейстингс, който си пробива път сред отломките. Изведнъж спира, сякаш усетил, че някой го наблюдава. После се обръща и поглежда към Партридж, осветявайки лицето и гърдите му. Оборудван е с отлично зрение. Сигурно го вижда в най-малки подробности. Хейстингс отмята косата от очите си, след което поема към къщата.

– – Хейстингс идва насам – казва Партридж. Обръща се към Лайда. Страните `u са порозовели от вятъра, а сините `u очи изглеждат още по-сини. – Какво трябва да кажа, за да те убедя да дойдеш? Ще ти обещая каквото поискаш. – Бои се да не заплаче.

– – Това ще ти трябва. – Подава палтото му. Той отказва да го поеме, сякаш това ще я задържи при него – едно палто, което не може да върне. После го взима и извръща поглед. Тя го целува по бузата.

– Не бива да оставаш сама тук – казва той.

– Майките ще дойдат да ме вземат.

Партридж долавя ударите на собственото си сърце, а после и трополенето от ботушите на Хейстингс, долитащо от долния етаж.Той бърка в джоба на палтото си и изважда музикалната кутия.

– Вземи я. – Отначало ръцете `u дори не помръдват, но после тя вдига очи към него. – Моля те.

И тя я взима.

– Идвам! – виква той на Хейстингс.

– Пази се – казва тя. – Страх ме е, заради баща ти.

– Знам, че не може да му се вярва – отвръща той.

– Да, така е – съгласява се Лайда. – Но все още искаш да те обича.

Това е вярно. Не може да го отрече. И затова е толкова уязвим.

– Ти се сбогува, но аз не. – казва Партридж. – Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това. – Не може да понесе мисълта, че тя го оставя. Виква отново на Хейстингс и хуква по стълбите.

Преша

Призрачни момичета

Вървят по брега на реката, където тръстиката е висока. От време на време се чува ръмженето на звяр. Веднъж тя зърна тъмна муцуна и мигновения блясък на оголени зъби. Брадуел би трябвало да знае къде е плитко, за да преминат от другата страна, само че още не е открил мястото, а дневната светлина вече избледнява. Реката е дълбока и тъмна. Реки. Някога виждала ли е друга река? Има ли спомен от подобно място? Почти може да го усети, но същевременно се бои от него. Дори да има спомен, изобщо не е сигурна дали иска да го извади от подсъзнанието си.

Вечерта е ветровита и студена. Тръстиките, покрити с тънък слой лед, потракват една в друга. На брега, където пръстта още не се е втвърдила от студа, засмуква ботушите на Преша, като че ли в нея има нещо живо, с пипала. Брадуел носи Финън под мишница. Двете карти – вече мръсни и измачкани – е затъкнал на кръста.

Течението е бързо. Преша се замисля за призрачните момичета. И запява песента с тих глас: Реката е широка, течението зове, извива се, зове. Кой от този свят ще ги избави?

– Казват, че наблюдателният пост, накъдето сме се запътили, е училището на момичетата от песента – казва Брадуел.

– Наистина ли?

– Поне така се говори. Нали знаеш как е било навсякъде, където е имало вода? Плувни басейни, езерца насред игрища за голф и реки като тази. – Тръстиката издрънчава. Нещо рунтаво се шмугва в храстите.

Преша знае само онова, което е чувала от хората. Всички тръгват към водата – процесия на смъртта – защото навред се извивят огнени вихрушки, светът е като кутийка с прахан. Навсякъде лумват пламъци. Също като призрачните момичета хората стигат до водата и реките се изпълват с тела. Обгорени и кървящи, намират там смъртта си. Но тя не помни онова време. Нито частица от него.

Преша поглежда реката и казва:

– Знаеш ли какво искам да разбера? Дали мога да плувам. Все пак това е нещо, което човек би трябвало да знае за себе си, нали?

– Да, така е.

Сенките наблизо се раздвижват. Разнася се ръмжене.

Брадуел се обръща и я поглежда.

– Е, искаш ли да опиташ?

– Да плувам? Да не си полудял? Водата е ледена. Къде ще пресечем реката?

– Хм, колкото до това – отвръща той, – не съм сигурен дали е километър напред или километър назад. Да не говорим, че зверовете наоколо стават нетърпеливи.