Въпреки това е бясна.

– Още не е късно. Трябва само да те заведем... – Отеква експлозия. Основата на комина избухва сред прах и отломки. Ударната вълна я блъска в гърба, върху нея се изсипват парчета цимент и хоросан колкото юмрук. Остава без въздух. Ушите `u заглъхват. Изглежда, Специалните сили са прибегнали до тежката артилерия. Прокарва нервно пръсти по мускалите. Невредими са. Обръща се по корем и се оглежда. Въздухът е изпълнен с дим и прах.

– Уилда!

– Тук е! – Ел Капитан я държи в обятията си, предпазвайки я с тялото си.

Нова експлозия разтърва ивицата земя помежду им.

– Бягай! – кресва Преша. – Вземи я и бягай!

Ел Капитан става.

– Пак ще се видим! – надвиква шума Преша. – Това не е краят! Не може да е краят.

Той се усмихва тъжно и побягва, накуцвайки. Докато се отдалечават сред прахоляка, Хелмут вдига кльощавата си ръка. Маха за сбогом.

Преша има чувството, че нещо я разкъсва отвътре. Значи, паякът се е впил в плътта на Ел Капитан, докато е спасявал живота `u. Малко му остава. Опитва се да си спомни. Трябва да се съсредоточи. Примигва, за да пропъди сълзите, и поглежда към бойното поле.

Брадуел. Трябва да намери Брадуел.

А къде са Партридж и Лайда? Дали вече не ги водят към Купола?

Втурва се с натежали крака по руините на взривения комин. На няколко метра зърва хора, обзети от паника. Отначало решава, че са групита, но после осъзнава, че е шайка подземни момчета, завлекли далече от полесражението едрото тяло на войник от Специалните сили, вече издъхнал. Изкормват тялото му за оръжия и боеприпаси. Усеща, че `u прилошава. Ненавижда този свят.

Брадуел. Къде е той, по дяволите? Дали изобщо ще се върне? Ами ако е мъртъв? Ами ако вече го няма?

В далечината подземните момчета се счепкват за останките от разкъсаното тяло на войника. В същия миг нещо малко и остро изсвистява във въздуха и се забива глухо в земята.

Стрела.

А после и още една.

Майките са тук, заели позиции в далечния край на могилата. От тях се излива дъжд от стрели и копия. Но защо е тази внезапна атака? Досеща се. Майките прикриват Браудел, който в този миг се носи към нея през стелещия се прахоляк, стиснал Финън под едната си мишница и навитите на руло карти под другата. Жив е. Изведнъж гърдите `u се изпълват с въздух и облекчение. Може би радост?

– Брадуел! Тук съм! – надава вик тя.

Куршумите свистят и отскачат от рухналия комин. Веждите му са посипани с пепел, лицето му е почерняло от прах. Залива я вълна от спокойствие. Но тогава той пада. Застигнат от куршум? Браудел все още стиска Финън и картите, ала едно пясъчно създание е впило нокти в глезена му.

Преша се втурва с все сили към него. Със свободния си крак Брадуел изритва яростно пясъчното създание и забива лакът в пръстта за по-добра опора.

Преша изважда нож и го забива между изпъкналите ребра – право в сърцето на пясъчното създание. Докато изтегля оръжието от тялото му, чува гърлен крясък и съскане.

Помага на Брадуел да стане. Останките от срутения комин се пръсват и порой от отломки се изсипва на земята.

Втурват се към дърветата в далечината– гора, която отвежда до реката и после до хамбар от блокове сгурия. Скоро спират да си поемат дъх.

– Ел Капитан и Хелмут – започва Преша. – Паяк. В прасеца му. Остават му няколко часа.

– Защо не е...

– Не е искал да ни тревожи.

– Къде е той? Къде е Уилда?

– Тръгнаха към медицинския пункт, край реката. – Реката. Преша никога не е стигала толкова далече. – Той каза, че знаеш пътя.

– Знам го – отвръща Брадуел. – Горе-долу.

– Дали ще успеят? – Бе излъгала, когато каза на Ел Капитан: „Пак ще се видим. Това не е краят.“ Излъгала бе не само него, но и себе си. Спомня си тъжното смирение в погледа му. Това, че години наред е носил брат си на раменете си, го е научило да приема живота си такъв, какъвто е – а сега и смъртта си. – Няма го вече – изрича тя с чувството, че част от нея си е отишла заедно с него. До този миг не е подозирала колко пуста и уязвима ще се почувства при мисълта, че може да го е изгубила. Слага ръка на шията си и отправя поглед отвъд покритата с прашна пелена местност. Димът обгръща всичко като мъгла.

– Ел Капитан ли? – казва Брадуел. – Никога не го отписвай.

Лайда

Месинг

От едната страна къщата е подпряна на комин, а от другата – на стълбище. От стените не е останало почти нищо и мястото е сякаш изложено на показ. Пиано с изкъртени клавиши, струни и педали е зпокитено като убито животно. Чува стъпки и се обръща. Партридж. Само той. Двамата са сами.