— Ето, той е онлайн, така че можем да му звъннеш веднага. Има няколко телефона с предплатени карти в чекмеджето ей там. Когато приключиш, счупи симкартата и изхвърли парчетата в гората, окей?

— Разбира се, няма проблем…

Манге му хвърли нов продължителен поглед.

— Разбираш с какво се захващаш, нали, HP? Това не е игра, ако нещо се обърка…

— Да, не се притеснявай, положението е под контрол. Не се изпречвам срещу Водача за пръв път…

— Нее, това се подразбира. Но това е първият път, когато правиш нещо, което не влиза в плановете на Играта…

— Хубаво, че не съм сам — засмя се HP. — Ако нещата отидат по дяволите, всички сме еднакво преебани!

— Ето.

Той и подаде ключа за оръжейното и шкафче.

— Значката и картата ти за достъп също са вътре, нали?

Тя кимна.

— Добре тогава, вземи си нещата и после право към стрелбището. Трябва да минеш изпита по стрелба, преди да те пуснем отново на служба. Човек бързо губи форма, ако не тренира…

— Няма да има проблеми, Луде.

— Е, чудесно.

— Има ли още нещо?

Той кимна.

— Преди да тръгнеш, Нормен, трябва да те попитам. Как, по дяволите, убеди Стигсон да се съгласи с назначаването ти?

— Ами може да се каже, че ми помогна един общ приятел.

Тя се усмихна и той я изгледа продължително.

— Мислиш ли, че би могла да дадеш малко по-конкретен отговор на шефа си?

Тя въздъхна дълбоко.

— Още не, Луде. Може би по-натам…

— Окей…

Той продължи да я гледа изпитателно.

— Знаеш какво правиш, нали, Бека? — каза после тихо.

— Не се притеснявай, Луде, искаше да се върна и ето ме тук. Засега се задоволи с това — усмихна се тя.

Мишената се показа, когато и оставаха десет метра и много преди съзнателната част от мозъка и да го регистрира, тя вече беше започнала движението. Отмятане на сакото, двете ръце към кобура.

Оръжието нагоре, лявата ръка около затвора. После движението напред и нагоре, което поставяше патрона на място. Опорната ръка, подпираща дръжката. Мерникът, мушката, мишената.

Два бързи изстрела.

Мишената се прибра.

Отпусна ударника с палец. Продължи да се движи напред. Появи се нова мишена, този път далеч вдясно. Тя стреля два пъти и дори не се замисли за резултата. Бързо отпусна ударника и продължи. Две мишени тръгнаха да се показват едновременно и тя надупчи първата още преди да е спряла.

После оръжието и изщрака.

Тя удари дъното на пълнителя с ръка, после издърпа затвора, с което запрати отказалия патрон на пода. Три бързи изстрела.

Мишените се скриха.

— Край, прекрати огъня, изпразни оръжието! — извика инструкторът.

— Изпразни оръжието! — повтори тя.

Извади пълнителя, дръпна затвора и извади патрона, който вече лежеше в камерата. После върна затвора обратно, прибра оръжието в кобура и свали слуховите протектори. Всички мишени се вдигнаха със силно съскане, но тя не погледна резултата. Инструкторът мина покрай нея, обиколи набързо мишените и се върна обратно. Тя го чу да подсвирва.

— Брей, Нормен, мина доста добре, какво ще кажеш?

— Йеп — каза тя.

— Всъщност не ти засичах времето, но ако го бях направил, предполагам, че щеше да е близо до досегашния рекорд. Ще звънна на Луде на мига и ще му съобщя, че стрелбата ти е… одобрена. Ще отбележиш ли сама попаденията, моля те…

Той и подаде ролка малки черни лепящи се листчета.

— Разбира се.

Той и обърна гръб и тръгна към вратата.

Тя откъсна четири листчета, не по-големи от пощенски марки, и остави ролката настрана.

Напът към мишените вдигна малкия зелен учебен патрон, който инструкторът беше вкарал в пълнителя и и който беше предизвикал прекъсването на стрелбата.

Всички двойни изстрели бяха в средата на смъртоносната зона. Дупките в три от мишените бяха толкова близо една до друга, че се засичаха, а останалите две дупки имаха само милиметър хартия помежду си.

— Добре, значи ми звънни. Благодаря за помощта предварително…

Той прекъсна разговора, отвори капака на телефона и измъкна симкартата.

Тъкмо когато я счупи през средата, Хаселквист се зададе иззад ъгъла.

— Ъъ, здрасти, HP. Слушай, искам само да изясня нещо…