Рискът си струваше дори само заради мисълта за шибаната физиономия на Водача, когато разбере, че са пъхнали гаечен ключ в зъбните колела на главния им спонсор. Той, Блек и Анна Аргос, крещящи един на друг в някоя стая. So fucking Sweet!

Но имаше и други фактори.

Вълнението.

Ловът.

А освен това имаше да разрешава цял куп мистерии, не само тази с малката им група.

Кой беше Учителя? Къде беше лабиринтът Лутерн, където бомбата най-вероятно щеше да бъде поставена? Към кого щеше да е насочена?

И може би най-важното: Как се вписваше Ребека в уравнението?

Тя седи на мястото до шофьора.

Татко кара, мама и Хенке седят отзад.

Криволичат през редица малки улички и чак когато вижда величествената църква на хълма вляво, разбира къде се намират.

„Дьобелнсгатан“, съвсем до „Йоханесшюркан“, движейки се нагоре по „Брункеберисосен“ 71 .

Хенке е на не повече от 6-7 години и хленчи на задната седалка. Мама се опитва да го успокои, обяснява му, че не остава много. Татко не казва нищо, но тя вижда как е стиснал челюсти.

— Скоро ли пристигаме? — проплаква Хенке и тя се обръща, за да помогне на мама.

И тогава го вижда.

Той стои съвсем неподвижно, малко навътре в мрачното гробище и изглежда ги наблюдава, докато колата бавно минава покрай него. Тя мярка огънче на цигара в едната му ръка. С другата ръка държи бастун. Без да знае защо точно, тя вдига ръка към него.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека? — пита майка и тихо.

— Мълчи! — изревава внезапно татко и Хенке незабавно се разплаква.

— Накарай го да млъкне, по дяволите — тя вижда как кокалчетата му побеляват над волана. Мама изкрещява нещо в отговор, което тя не чува.

Вдига ръце и ги притиска към ушите си.

Но гласът продължава да шепне в главата и.

Познаваш ли Джон Ърнест, Ребека?

Колата продължава да се плъзга бавно през кишавия сняг и тя изведнъж разбира къде отиват.

В момента, в който излизат на хребета и „Дьобелнсгатан“ преминава в „Малмшилнадсгатан“, сцената ненадейно се променя.

Сега нейното възрастно аз седи зад волана.

Плачът на Хенке все още се чува от задната седалка, но щом тя поглежда в огледалото за обратно виждане, вместо него тя вижда лицето на Таге Самер.

— Напред, Ребека, не назад. Трябва да гледаш напред — казва той с тон толкова тъжен, че я заболява сърцето.

И в мига, когато се обръща обратно, той е там, право пред капака на колата. Мъж, облечен в тъмно яке, с яка, вдигната около лицето. Трябва да се е качил по стръмните стълби вдясно. Тези, които водят надолу към „Тунелгатан“, където лежи умиращ един министър-председател.

Тя се обляга на спирачката, колелата блокират, но колата продължава се хлъзга напред през кишата.

Право към мъжа.

Плачът на Хенке преминава все повече в писък.

Тя отпуска спирачката, отново я набива.

Опитва се да намери сцепление.

Но е безполезно.

Мъжът извръща глава, вдига ръка към нея, сякаш за да се предпази. Тогава тя вижда револвера в другата му ръка.

— Татко, нееее! — крещи Хенке.

Или пък тя самата.

После чува друг глас в далечината.

Вика нейното име.

Ребека, Ребека.

И в мига, в който се събужда, тя най-накрая осъзнава кое не е наред.

Името.

Тя остана, лежейки неподвижно на дивана няколко минути, докато размишляваше, напасваше новата информация към всичко, което бе преживяла през последните дни.

После се изправи, взе мобилния си телефон и намери нужния номер.

— Аз съм — каза тя веднага щом мъжът от другата страна отговори. — Мисля, че вече разбирам как е свързано всичко. Татко, Хенке, Играта, всичко. Само ми кажи какво искаш да направя!

Той тъкмо беше направил първата сутрешна дръпка и се канеше да свие зад ъгъла на плевнята, когато чу гласовете им и спря намясто.

— На него не може да се разчита, не разбирате ли — изсъска Джеф. — Бил е прекалено дълбоко забъркан, вършил е твърде много неща…

— Искаш да кажеш като мен?

Гласът на Нора само на метър от него.

HP се долепи до стената и наостри уши.

— Не е същото. Той няма абсолютно никакви скрупули.