Влакчето спира рязко. Бекли става пръв, сякаш се нуждаят от човешки щит, за да стигнат до вратата. Партридж пуска ръката на Айралийн. Няма никакво желание да се държат за ръце навсякъде, където ходят.

Тримата излизат на осветения перон, извеждащ направо в медицинския център. Ето от коя миризма му прилошава – не от мириса на тленна плът, а от стипчивата миризма на антисептици, прикриваща болестта, и от острия лъх на сяра от мозъчните стимулации. Спомня си как ескортираха момчетата от академията до стаите им, където те се събличаха и влизаха в калъпите за мумии, спомня си как почти се задушава и как стимулантите проникват в клетките му. Накрая се чувстваше смазан от умора, но при все това изпълнен с нездрава, невротична енергия, сякаш всичките му органи, тъкани и мускули бяха изтощени с изключение на нервната система, заредена като батерия.

Докато си проправят път към асансьорите, всички ги оглеждат. За щастие асансьорът е празен. Бекли натиска копчето за четвъртия етаж.

– Защо на четвъртия етаж? Кабинетът на баща ми не е там.

– Сега се намира в специално отделение – обяснява Айралийн.

Баща му е бил преместен в крилото на болницата, предвидено за тежко болните пациенти. Партридж го бе видял за последен път на екрана в стаята за комуникации на фермерската къща. Изглеждаше немощен, с хлътнали гърди. И все пак баща му, Уилъкс, е в отделението за заразно болни. Струва му се нереално.

– Толкова ли е зле?

– Състоянието му се влоши – временно, разбира се – отвръща Айралийн.

Бекли съобщава по радиостанцията си, че скоро ще бъдат там.

Асансьорът е напълно безшумен, с изключение на тихата мелодия, която се лее от невидимата тонколона. Звучи, сякаш е създадена на компютър с цел да въздейства успокояващо, ала нейната фалшивост оказва обратен ефект върху Партридж. Изкуствено създадената музика го изпълва с безпокойство.

Когато вратите на асансьора се отварят, отпред ги чакат санитари, нарамили бели престилки, калцуни, маски, найлонови шапки и ръкавици.

Айралийн и Бекли се обръщат, за да облекат престилките, вдигат ръце за ръкавиците и навеждат глави за шапките, очевидно привикнали с това упражнение.

Но Партридж се противи:

– Не ме докосвайте. Какъв ви е проблемът? – Докато се облича сам, санитарите стоят сковано до него. Но тъй като не успява да достигне връзките на гърба на престилката, един от служителите пристъпва напред и му помага. Това го притеснява, сякаш не може да завърже собствените си обувки. Убеден е, че изглежда глупаво с бухналата найлонова шапка. Ръкавиците се врязват в китките му. Тръгва след останалите, ала калцуните се пързалят. Чувства се непохватен като дете. Тъй като баща му е манипулатор до мозъка на костите, Партридж се съмнява дали това не е част от плана му.

Съпроводени от половин дузина санитари, преминават през автоматични врати, на които пазят двама тежко въоръжени охранителя. Свиват в едно крило с празни стаи. Само помещението на сестрите кипи от оживление. Изглежда, в това крило има един-единствен пациент – Елъри Уилъкс.

Санитарите спират, преди да са стигнали до стаята в дъното на коридора. Един от тях казва:

– Като изключим охранителя вътре, желанието му е да се срещне с теб насаме.

Всички са вперили очи в него – санитари, доктори, сестри, Айралийн и Бекли, и дори двамата тежко въоръжени охранители от другата страна на стъклените врати.

Партридж кима.

– Нямам нищо против. – Преди да влезе в стаята, Айралийн го докосва по лакътя. Той се обръща и тя го целува по бузата. Всички наоколо ахват, сякаш това е най-милото нещо, което са виждали. Айралийн, изглежда, не забелязва раздразнението му. За негово учудване тя го перва лекичко по носа, все едно си имат тайна закача. Той оглежда присъстващите.

– Късмет! – прошепва Айралийн.

Слага ръка на дръжката, ала преди да я завърти, го залива вълна на надежда – ще отвори вратата, ала вместо болничната стая ще открие малка уютна дневна. Ще завари баща си – здрав, и майка си, седнала до него, а също и Седж, застанал до прозореца. Те ще му кажат, че всичко е било само изпитание, нещо като ритуал за възмъжаване, който се предава от поколения наред. „Всички отново сме семейство“ – ще каже майка му. А Лайда ще изскочи от съседната стая.

Но Партридж си дава сметка, че това са празни мечти.

Накрая отваря вратата и влиза.

Охранителят е на поста си, както бе казал санитарят. Застанал е мирно до леглото, закрито с чиста правоъгълна завеса. Найлоновата материя потрепва, издува се лекичко, сякаш диша. Виждат се всевъзможни помпи, които се движат с пуфтене и съскане. Апаратурата наоколо цвърчи и пиука; единствения апарат, който разпознава, показва сърдечния ритъм на баща му.

Машините се опитват да отложат настъпването на смъртта, чието присъствие се усеща.

За миг Партридж се замисля за баща си като за човека, който го е държал в прегръдките си като бебе, който понякога го е завивал вечер и винаги е бил част от живота му. Колкото и да е лош, дори да е масов убиец – най-големият в историята на човечеството – дълбоко в себе си Партридж няма да забрави, че е негов баща. Дори да изпитва страх и омраза към него, в дъното на душата си винаги ще таи надежда, че той може да го спаси. Обзема го слабост. Спомня си думите на Лайда, че все още иска баща му да го обича.