– Не.

– Не съм рискувал живота си, не съм намерил майка си, не съм гледал, докато брат ми умира, нито пък...

– Тихо! – изсъсква Айралийн. Училищната сграда е празна, тъй като е събота. Притихналите коридори отекват от стъпките им и от приглушения глас на Айралийн. – Баща ти ми разказа за онова момиче, което те е накарало да избягаш, за да докажеш любовта си към нея.

– За Лайда ли става дума? – Явно баща му я бе нарочил за изкупителна жертва.

– Да. – Айралийн се дразни дори от споменаването на името `u. Разкопчава чантичката си и изважда кърпичка, с която покрива носа си.

– Това ли е тайната история, която ти е пробутал баща ми?

Тя не отговаря.

– Е, в това няма нищо вярно.

– После, разбира се, си съжалил – отвръща Айралийн. – Навън си бил нещастен и съсипан, едва не са те убили заради нея! – Тя поглежда бегло към отливката на пръста му. – Но баща ти се е смилил над теб. Много хора са рискували живота си, за да те спасят!

Партридж не може да прецени дали Айралийн е убедена в нещата, които говори.

– Айралийн, не е възможно да си повярвала на всичко това.

– Прояви поне малко благодарност – изрича Бекли с обвинителна нотка в гласа. – Братовчед ми е в Специалните сили заради този инцидент.

– Инцидент ли?

– Секретната операция по твоето спасяване и издирването на горките нещастници, които живеят в ужасни условия – обяснява Айралийн. – Специалните сили бяха свикани незабавно, за да помогнат на тези изгубени души.

Поемат надолу по стълбите.

– Специалните сили бяха изпратени да ме заловят. А знаехте ли, че по нареждане на баща ми навън бяха изпратени паяци роботи, които взривяваха горките изгубени души, докато се предам?

Айралийн спира на стълбищната площадка.

– Стига, Партридж. – Тя стиска ръката му и додава: – Не говори такива неща. – Изглежда искрена. В погледа `u се долавя молба.

– Айралийн, защо си толкова разстроена? Защото знаеш, че казвам истината, или защото смяташ, че трябва да се примиря с лъжата? Само че коя лъжа, Айралийн? Коя от всичките?

Айралийн не отговаря.

– Не смей никога повече да говориш така за Лайда – предупреждава я Партридж.

Айралийн незабавно отдръпва ръката си. Стълбите се огласят от грохота на пристигащото влакче. Тримата ускоряват крачка, излизайки на релсите в мига, в който то спира.

Тя притиска кърпичката още по-плътно към носа си.

– Не мога да понасям миризмата на това място. Ами ти, Бекли?

– Каква миризма? – пита Партридж.

Тя поглежда към него, наклонила глава на една страна.

– Не я ли усещаш?

Вратите се отварят с плъзгане.

– Нищо не усещам.

Влизат. Вагонът е пълен с хора, които бъбрят оживено. Ала щом ги виждат, зяпват от изненада и разговорите секват. Една майка и двете `u деца скачат от местата си, предлагайки им да седнат.

– Няма нужда – казва Партридж.

– Но моля ви! Заповядайте! За мен е чест! – настоява тя. Партридж се бои, че жената ще изпадне в паника, ако `u откаже. Така че тримата сядат; Партридж заема мястото в средата. Влакчето потегля рязко, след което продължава плавно напред.

– Партридж, това е миризмата на хора – прошепва му Айралийн. – Мирише на тленна плът. На смърт.

Партридж си спомня вонята на пепел и смърт, носена от вятъра. На кръв. Ръждивият мирис на кръв, след като майка му и брат му бяха убити. Ето как мирише смъртта.

Хората наоколо се усмихват и кимат, както на него, така и на Айралийн. Въпреки че кърпичката скрива част от лицето `u, Партридж забелязва, че тя също им се усмихва.

– Ние сме двойка – казва тя. – Стояла съм неотлъчно до теб, докато си бил в кома, а когато си дошъл в съзнание, си изрекъл първо моето име.

– Айралийн.

Тя поклаща глава. В очите `u напират сълзи, но въпреки това успява да се усмихне.

– Ти беше прав. Има най-различни истини. Мога да си избера, която поискам. Ако държиш да се получи, Партридж, това е единственият начин. – И тогава го хваща за ръката, тази с отрязаното кутре.

Партридж усеща, че всички го гледат. Няма как да отдръпне ръката си. Ще изглежда, сякаш я отхвърля. И тогава ще тръгнат слухове. А това ще нарани дълбоко Айралийн. Може дори да я изложи на опасност. Това е смисълът на живота `u, нейната мисия. След като бе отказал да убие баща си, поне засега ще трябва отстоява тази истина. Но какво ще каже на баща си, когато го види?

Влакчето се носи през тунелите, спирайки на ярко осветени перони. Хората им кимат, преди да слязат, а новите пътници са видимо смаяни от присъствието им. Партридж поглежда през прозореца. Но щом влакът навлиза в следващия тунел, единственото, което вижда, е собственото си отражение. За миг си представя, че Лайда е някъде там, от другата страна на стъклото. Иска `u се да `u каже, че няма да я предаде. Че всичко е временно. И един ден ще се върне за нея.