Брадуел стърчи на мястото си, натъртен и прашен, занемял от изненада.

– Мислех, че... вината беше моя... – Той пристъпва няколко крачки напред, но някак предпазливо, сякаш тя е видение.

– Брадуел, не само аз успях да се измъкна – казва Фандра. – Нелегалната мрежа... ние успяхме! Просто нямаше как да изпратим съобщение.

По лицето на Брадуел, почерняло от пепелта, потичат сълзи.

– Ти си част от новата история – казва му тя.

– От новата история ли? – повтаря той.

Няколко глави щръкват зад навесите, малкото влакче, дремещо на елипсовидните релси, и преобърнатата платформа на една въртележка.

– Фенъли? – отронва Брадуел, препъвайки се към оградата. – Стантън? Това вие ли сте?

– Да, сър!

– Не мога да повярвам. Верден, всички сте успели! – възкликва Брадуел. – Бях сигурен, че сте мъртви. Бях сигурен, че вината е моя.

– Само че ние сме тук – отвръща Фандра. – И сме живи благодарение на теб.

Партридж

Тленна плът

Момчетата от академията са вече будни. Слушат тихичко радиоапаратите си зад затворените врати на стаите си. Партридж знае всички песни от разрешения списък. В тази става дума за плажа, което му се струва жестоко, тъй като може вече да не видят плажа.

– Къде отиваме? – обръща се Партридж към Айралийн.

Тя хвърля поглед към охранителя, вероятно за да поиска разрешение да му каже.

Охранителят кима. По-рано Айралийн го бе представила на Партридж. Името му е Бекли.

– Баща ти е готов да се срещне с теб – казва тя.

– Наистина ли? – отвръща Партридж, усещайки как стомахът му се свива. – Малко ценно време със стареца. Къде е той?

Айралийн отново поглежда към Бекли.

– В кабинета си – отвръща охранителят.

Кабинетът се намира в медицинския център, където Партридж беше измъчван. Няма никакво желание да се връща там.

Една врата в дъното на коридора се отваря рязко. Излизат няколко момчета. На възраст са по-малки от Партридж и той познава по име само двама от тях – Уилкокс Бренър и Фоли Банкс. Момчетата зърват първо охранителя, а после забелязват Партридж и Айралийн. Веднага го познават. Всички го познават. Само че реагират различно отпреди. Трудно му е да определи какво изпитват – страх, вълнение или просто тревога.

Изглежда, знаят и коя е Айралийн. Тя им кимва някак царствено.

– Партридж! Здравей! – надава вик едно от момчетата, сякаш е негов фен. Бекли веднага излиза напред и застава пред Партридж, като че ли хлапето се кани да го нападне.

Останалите го смушкват, мърморейки:

– Млъквай.

Очевидно бяха скалъпили някаква история за него и я бяха разказали на всички. Партридж съжалява, че не се бе сетил да попита Гласингс.

Момчетата свиват зад ъгъла и той се обръща към Бекли:

– Какво са им разказали за мен?

– Историята ти беше предоставена на пресата – отвръща Бекли. Тук има само един вестник, „Новини“. – Разбира се, леко цензурирана.

– Нима наричате тази пропаганда вестник? В него има само изявления на Купола и светска хроника.

– Е, попадаш в светската хроника – отвръща Бекли.

Охранителят отваря една от тежките врати към двора. Айралийн поглъща с очи изкуствените дървета и четвъртитите храсти, сякаш не може да се насити на гледката като затворник със смъртна присъда, получил отсрочка.

– Какво писаха за мен? – прошепва `u Партридж.

Тя повдига брадичка, вперила поглед напред, без да му обръща внимание.

– Бекли, няма ли да ни вземат с кола?

– Наредено ми е да пътуваме с влакчето.

– Но то ще е пълно с хора по това време на деня – отвръща нервно Айралийн.

– Така е – съгласява се Бекли.

– Не искам всички да ме зяпат – измърморва тя под нос.

– Защо ще те зяпат? Айралийн, защо не ми кажеш какво пишеше във вестника?

– Не помниш ли? – пита го тя притеснено.

– Как да помня нещо, което не се е случило? – отвръща Партридж. – Бекли, защо не ми разкажеш? – Поемат по каменната пътека към училищните сгради, от чийто подземен етаж се излиза на еднорелсовия път. Бекли отваря широката врата.

– Двамата с Айралий сте се запознали по време на танци и сте се влюбили. Ти си започнал да се перчиш пред нея, станала е злополука и си изпаднал в кома. А тя през цялото време е била до теб. С безкрайна преданост. Говори се, че сте тайно сгодени.

– Какво? Значи, изобщо не съм бягал?