– Имам заповед да те върна в Купола. – Изведнъж настръхва и започва да души. Нещо се тоси из въздуха. – Идват.

– Кои?

– Ще те придружат до Купола. Аз бях дотук.

Партридж поглежда към Купола и вижда малка врата, от която се появяват няколко фигури.

– Имало е врата? През цялото време? Нима е било толкова просто?

– Ще вържат ръцете ти като на затворниците.

– Значи, съм затворник?

– Вече всички сме затворници – отвръща безизразно Хейстингс.

– Слушай, трябва да се върнеш при Ел Капитан. Намери го.

– Аз съм войник. Трябва да съм лоялен. А ти си предател. – Хейстингс изпъва гръб и насочва оръжието си към Партридж. Ясно е, че той го е заловил – но дали по чужда заповед, или просто за да се докаже? Партридж не е сигурен.

Войниците се приближават към тях с невероятна бързина.

– Какво трябва да правя?

– Вдигни си ръцете. И мълчи.

Войниците изглеждат ужасяващо – с огромните мускули, безформени кости и ръбести черепи. Оръжията им са така дълбоко вкоренени в телата, че сигурно са сраснали с костта. С рязко движение един войник подкосява краката на Партридж и той пада.

– Хейстингс, знам, че не си се променил. Знам го. Намери Ел Капитан. Трябва да ми обещаеш!

Хейстингс не отговаря.

Друг войник извива ръцете на Партридж зад гърба му и ги закопчава с пластмасови белезници.

– Хейстингс, още ли си там? – Партридж крещи, въпреки че устата му е пълна с пръст. – Ще застанеш ли зад това, в което вярваш?

Хейстингс се пресяга и го изправя грубо на крака. Той е много по-висок от Партридж и когато се навежда лице в лице с пленника си, процежда със сподавен, гневен глас, в който се долавят стоманени нотки, сякаш гласовият му апарат се задвижва от жици:

– Мога да те попитам същото.

Ел Капитан

Лястовици

Ел Капитан седи на стар сгъваем стол, пристегнат с въжета, за да не се разпадне. Изпънал е ранения си крак напред. Чака търпеливо някой да го намаже с антисептична паста и отново да го превърже. Междувременно отказва да погледне раните. Лястовици с извити клюнове цвърчат под стряхата. Хелмут им гука в отговор. Ригс е запалил огъня и е отишъл за провизии. Коминът е трябвало да минава през трите етажа на къщата, но горните два са отнесени. Първият етаж е с нов покрив – нагънат и разкривен до неузнаваемост, напълно пропаднал в единия ъгъл. Ел Капитан вижда как димът се издига от полуразрушения комин, а после се разнася, смесвайки се със сипещия се сняг.

Уилда е заспала на дървена скара в ъгъла, където покривът е непокътнат. Наоколо е тихо. Дори хората в палатките навън са притихнали. Самият той не може да заспи – още нищо не знае за Преша и Брадуел. Дарс бе изпроводила спасителен отряд да ги търси, ала щом пристигнаха, Ел Капитан изпрати още една група войници заедно с Финън, който да ги води. Нервите му са изопнати, иска му се да се поразтъпче, да се отърси от напрежението.

Ригс се връща с шише спирт и превръзки.

– Няма ли някой с медицинско образование? – пита Ел Капитан.

– Изпратиха мен.

Ел Капитан въздиша. Хелмут също. Ригс коленичи и развива окървавената ивица плат от ризата на Хелмут.

– Много ли е зле? Да не е инфектиран? – пита Ел Капитан.

– Мястото е тъмночервено, подуто и има малко гной. – Отваря шишенцето. – Сега ще те заболи.

– Преживял съм и по-страшни неща.

– По-страшни – казва Хелмут.

– Направи го бързо.

Ригс почиства всеки сантиметър със спирт. Ел Капитан поема рязко въздух. Хелмут също – дали от съчувствие?

Ригс бързо превързва раната.

Ел Капитан се обляга назад, Хелмут поддържа гърба му изправен.

– Ригс – обажда се той.

– Да, сър?

– Какво си чувал да се говори за мен? За какъв ме мислиш?

– Не знам, сър.

– Напротив, знаеш. Какво говорят хората?

– Най-различни неща. Но тъй като сте наш водач, не мисля, че има някакво значение.

Спомня си как Преша бе чакала Брадуел под прикритието на комина. Дали би чакала и него? Струва ли избщо някой да чака двамата с Хелмут?

– Може би има значение какво мислят хората за мен – казва Ел Капитан. – Може би.

Заглежда се през дупката в покрива. Какво е снегът и какво – пепелта? И двете са сиви, леки и се носят във въздуха. Май няма разлика.

Преша

Лед

Преша е притиснала ухо до гърдите на Брадуел и тревожно се вслушва в слабия ритъм на сърцето му, сякаш е часовник, увит с плат. Дъхът му е лек. Вече не я прегръща, ръката му е отпусната на земята. Притискайки я до тялото му, забелязва, че е покрита с лед. Нейната ръка също проблясва от снега, като фина нова кожа от блещукащи бели кристалчета. Съвсем е изгубила гласа си. Миглите `u са натежали от снежинки. Иска `u се да затвори очи. Снегът да покрие и двамата със сиво одеяло. Да бъдат погребани под снежната дантела.