Като малка имаше плюшена калинка, с която спеше. Трябваше сама да се приготвя за лягане. Майка `u се придържаше към възпитателен метод, който учеше родителите да не отиват при децата си, ако нощем ги повикат. А сега за нея се грижат толкова много майки. Чувства се в безопасност. Спечелила си е мястото тук с усилна работа. Мускулите `u горят от умора. Учи се да мята стрели – занимание, при което най-важно е движението на китката. Упражнява се да изкормва пясъчни създания и зверове, да мъкне пръст от наскоро изкопана дупка, да изравя корени и да бели кората им.

През цялото това време се опитва да не мисли за Партридж. Майките са `u внушили, че мъжете са слабост. Те предават любовта ти. Партридж не е чудовище. Той не е от онези мъже, които майките мразят. Но се бои, че колкото повече `u липсва – лицето му, кожата, начина, по който я гледа – и колкото повече се надява, че ще го види отново, толкова повече ще загуби.

Вратата се отваря и в стаята нахлува светлина. Майка Хестра прошепва името `u.

Лайда потупва набързо Фридъл и се втурва към вратата.

– Време е – казва Майка Хестра и я отвежда в малка стая в дъното на коридора. Лайда трябва да разкаже на Илиа за черната кутия – семето на истината.

Илиа изглежда изпита и бледа. Лицето `u е открито, осеяно със следи от изгаряния и белези от Детонациите и от посегателствата на Ингършип. Може би най-сетне се е примирила с обезобразените си черти или просто е прекалено изтощена, за да ги крие. Лайда сяда на стола до леглото `u. Илиа е втренчила поглед в тавана. Лайда взима ръката `u в своята и прошепва името `u. Илиа не отговаря.

– Семето на истината – започва Лайда – се намира в добри ръце. Пази се от хора, които знаят какво да правят с него. Добри хора.

Илиа не помръдва. Дали изобщо я чува?

– Илиа – прошепва Лайда. – Истината е в добри ръце. Ти изпълни своя дълг. – Боже! Нима `u разрешава да умре? Лайда е научена да се бори със смъртта. Един ден баща `u се разболя; а на следващия вече го нямаше – бяха го изолирани. Не `u позволиха да се сбогува с него. Накрая им съобщиха, че е мъртъв. Но от майките знаеше, че смъртта е част от живота.

Лайда вдига поглед към Майка Хестра.

– Отдавна ли е в това състояние?

– Тя е между живота и смъртта.

– Илиа – продумва Лайда отново. – Знам какво имаше предвид, като каза, че изкуството ти липсва. Знам, че говореше за Арт Уолронд.

Клепачите на Илиа потрепват. Тя обръща глава и се втренчва в Лайда.

– Семето наистина е живо. То е съхранено. Изпълнила си онова, което е поискал от теб.

– Арт – прошепва тя. – Видях го. Той е там и ме чака.

Очите на Лайда се наливат със сълзи.

– Можеш да отидеш при него – прошепва тя. – Вече всичко е наред.

Илиа я поглежда отново. Докосва лицето `u.

– Ако имах дъщеря... – тя слага ръка на сърцето си и затваря очи.

– Илиа – прошепва Лайда. – Илиа! – Направи нещо? – казва на Майка Хестра. Мисля, че тя...

– Отива си – отвръща спокойно майката. – Вече ти казах. Тя си отива и това е нормално.

Лайда се взира в гърдите на Илиа. Но те не помръдват.

– Отиде си.

– Да.

Майка Хестра я хваща за ръка и казва:

– Да тръгваме. Ние ще се погрижим за тялото `u.

– Остави ме да поседя до нея.

– Добре – отвръща Майка Хестра.

Лайда затваря очи и изрича молитвата, която преди време шепнеше на плюшената калинка и в която се говори за радостта от зората.

После се връща в легло номер девет. Поглежда Фридъл и другите хора, които спят дълбоко. Иска `u се да им каже: Един човек умря. Току-що един човек ни напусна завинаги. Но няма смисъл да ги буди. Това е естествено. Смъртта е част от живота.

Ляга и се опитва да заспи, но мислите не `u дават мира. Представя си как Илиа и Арт Уолронд се събират на място, което прилича на рай. Възможно ли е това? Спомня си Партридж. Къде ли е сега? Дали е в безопасност? Дали мисли за нея?

Ти се сбогува, но аз не. Защото един ден пак ще се намерим. Сигурен съм в това.

Той се бе върнал към предишния им живот – с правила и строг ред, с хавлиени кърпи, колосани ризи и прясна боя. Хората разчитат на него. Куполът променя хората – но не само с кодиране и лекарства, а и с душния въздух, който дишат. В Купола тя приемаше това, което `u се казваше. Боеше се най-вече да не разочарова хората. Можеше, стига да бе търсила, да открие истината. Ала беше приела – с лекота, готовност и радост – че хората отвън са безчовечни. Не презира старата си същност, а се страхува от нея. Животът в плен бе удобен и щеше да си го живее, ако имаше избор. Ако `u бяха казали, че един ден ще сподели съдбата на нещастниците отвън, щеше да съжали новото си аз. Но за свой късмет сега е навън.