Не може да помръдне глава, нито да извие гръб, за да поеме въздух.

Потапят го отново и отново – кръщение, което не свършва. Престава да се моли. Съсредоточава се върху дишането си. Опитва се да си изработи система. Изгубва представа за времето. Единствената му цел е да излезе на повърхността, да поеме въздух.

Иска да си спомни лицето на Лайда – цвета на очите `u. Щом излиза на повърхността, ларинкса му се свива в спазъм. Този път въздух няма. Нито звук. Нито дъх. Опитва се да привлече вниманието на техниците, давайки им знак с очи.

Но те си водят бележки.

Механизмът забръмчава отново. Връща се под водата, без да си е поел въздух.

Един от техниците изглежда забелязва, че нещо не е наред. Посяга към интеркома.

Ала Партридж е вече под водата. Не чува думите им. Не може да вдиша, дори да иска да погълне вода. Точно в този миг ярката изкуствена светлина в стаята помръква до тъмносивото на пепелта. Замисля се за пепелта, за снега и за Лайда – лицето `u лека-полека се разтваря и се стопява в небето.

Преша

Мъх

Преша и Брадуел живеят в малка вила, където ги доведе спасителният отряд в нощта, в която едва на умряха. Избраха малката къщичка с каменни стени, обрасли отвсякъде с мъх, заради малката печка, с която лесно се отопляваше. Преша се възстанови бързо от хипотермията, но в дробовете на Брадуел се бе насъбрала вода. Нещо, което оцелелите познават добре – затруднено дишане, пристъпи на кашлица.

През последните три седмици Преша посвещава времето си на две неща – да изучава внимателно Финън и оставените от Уолронд записки и да се грижи за Брадуел, който спи почти непрекъснато.

Отначало Преша пишеше на хартия, нещо много ценно, но когато хартията свърши, продължи да пише на тясната маса. А когато и там не остана празно място, използва дъска за рязане, а после камъни от овощната градина. Старае се да пише със ситен почерк. Във вече познатите `u трептящи конуси от светлина Финън прожектира видеоклипове, изображения на сканирани документи – удостоверения за раждане, брачни свидетелства, смъртни актове, дипломи, академични справки – както и ръкописните бележки на Уилъкс за книгите, които чете, с номера на страници, но не и заглавията, или пък авторите – безкрайни неясни записки, които Преша преписва дословно.

В това време Брадуел се надига от леглото, колкото да отпие глътка вода или малко свински бульон. Ел Капитан се е погрижил войниците да им носят храна и понякога да ги посещава медицинска сестра. Финън помага с информация за пневмониите, за възможните рискове, начините на лечение и лекарствата, с каквито не разполагат. Но Преша не го вини. Все пак той се опитва да бъде полезен.

Ел Капитан я умоляваше да не стои при Брадуел – бе възможно да е заразен. Тя категорично отказа

– Аз съм добър приятел.

Нима са само приятели? Преша си спомня тялото му, голо и мокро. Понякога я измъчва мисълта, че я бе видял почти гола. Дава си сметка, че е глупаво да се притеснява. Щяха да умрат. Какво толкова, че е била без дрехи? Той спаси живота `u. Ала при тази мисъл я обзема безпокойство, сякаш всичко се случва в момента. В съзнанието `u изплува усещането за допира на кожата му до нейното треперещо тяло и изведнъж усеща, че отново пропада в тази непозната бездна. Пропада, пропада, пропада – в мрежите на любовта?

Точно сега е себично и глупаво да мисли за такива неща. Присяда на леглото му в очакване на мига, в който Брадуел ще дойде на себе си, ще примигне срещу светлината и ще я познае. А може и да се влоши. Водата в белия дроб има фатални последствия. Не бива да се отдава на такива мисли. Най-добре да се хваща за работа. За да му покаже докъде е стигнала, щом дойде в съзнание. Та нали тя оцеля! И той ще успее.

Тя става и се обляга на обраслата с лишеи стена. От всички видеоклипове, съхранени в паметта на Финън, има един, който Преша превърта отново и отново – родителите `u като млади. Разполага с подробни бележки за него. Просто не може да му се насити. Обикновено го моли да `u го пусне, но сега като награда за дългото ровене из записките на Уилъкс, Преша му казва:

– Финън, пусни ми отново онзи филм.

Финън се включва, създавайки трептящ конус от светлина. Първо се появява майката й; смее се, огряна от слънцето, и отмята къдравата си коса. После до нея застава млад мъж, сигурно е баща `u. Има тъмни бадемовидни очи като нейните и закачлива, малко странна усмивка. Намират се сред поле, облечени с кадетските си униформи; не носят колани, а яките им са разкопчани. Двамата махат към камерата.

Преша копнее да се спусне към слънчевото поле, да хване майка си и баща си за ръце и да им каже: „Това съм аз. Вашата дъщеря. Ето ме. Тук съм.“ Образът на родителите `u – толкова красив, толкова истински – е болезнен и прекрасен. Липсват `u по особен, по-интимен начин.