Пясъчнто създание приковава поглед в Партридж.

– Хайде – подканя го той. – Ела тук!

Тялото му гори от нетърпение да влезе в схватка. Сърцето блъска в гърдите му; усеща мускулите си напрегнати, преливащи от енергия.

Но тогава Майка Хестра надава вик от възвишението отвъд магистралата, привличайки вниманието на пясъчното създание. Точно когато звярът се обръща, тя грабва стрела от кожената торба, изстрелва я сръчно въпреки огромното разстояние и го уцелва в слепоочието. Пясъчното създание рухва на земята.

– Защо го направи? – кресва Партридж. – Бях го приклещил!

Лайда се приближава към пясъчното създание, докато живата съставка на организма му се отцежда в пясъка, след което изважда стрелата и изтрива тъмната кръв в полата си.

– Наистина ли го беше приклещил?

– Разбира се.

Тя поклаща укорително глава.

– И сама щях да се оправя.

Партридж въздъхва дълбоко.

– Добре ли си?

– Добре съм. – Тя изтупва пясъка от пелерината си. В погледа `u се долавя непознато изражение.

Майка Хестра им махва да тръгват и когато наближават, Лайда виква:

– Още колко остава?

– Около четири километра. Не разваляй колоната. И без приказки.

Вървят, потънали в мълчание, както им се струва, часове наред. Накрая стигат до редица разрушени затвори, два от които все още се издигат на мястото си. Железните им скелети и части от основата са непокътнати, но всичко останало е пометено. Отвъд затворите се виждат останките на фабрика. Единият комин все още стърчи на покрива, ала другите два са повалени като отсечени дървета.

Майка Хестра спира пред дълга назъбена пукнатина в пръстта и парче ламарина, захваната за земята с две ръчно изработени панти. Тя оглежда далечните скелети на сградите. Навярно там има друга майка, застанала на пост, защото Майка Хестра вдига ръка в очакване на знак. Партридж обхожда с поглед цялата конструкция, но не зърва жива душа.

Накрая Майка Хестра е доволна. Вероятно е получила отговор в знак, че наоколо е чисто. Не след дълго тя казва:

– Пристигнахме. – Сетне под силния напор на вятъра повдига металния капак на земята.

Отворът отвежда в тъмен тунел.

– Какво има долу? – пита Лайда.

– Подземно влакче – отвръща Майка Хестра. – Разбрахме, че е тук, след като проследихме маршрута на метрото към предградията. По време на Детонациите тунелите са се извили нагоре. – Партридж си представя как мотрисите изтласкват тонове земя, образувайки това възвишение. – Разбрахме какво представлява дългата пукнатина в земята още щом я открихме, и тогава започнахме да копаем.

– Имаше ли хора долу? – пита Лайда, надничайки в дупката.

– Бяха умрели много преди да ги открием. Погребахме ги както подобава. Нашата Добра майка искаше да им отдадем почит, задето ни дадоха това, от което се нуждаем. В Мъртвите полета има много такива. Но в повечето случи се налага да копаеш, за да стигнеш до тях.

Лайда пропълзява вътре на четири крака. Ала Партридж не е така нетърпелив. Онези, които не са загинали от сблъсъка, са били погребани живи.

– Първо дамите.

Майка Хестра поклаща глава и отсича:

– Влизай.

Партридж коленичи на студената твърда земя. А Майка Хестра влиза след него в прохода и затръшва вратата след себе си. Обвива ги плътен мрак.

Неочаквано в края на тунела грейва ярка светлина. Лицето на Лайда изплува пред очите му, окъпано в златисти отблясъци.

– Изглежда идеално – казва тя и за миг Партридж си представя, че в края на тунела го очаква цялото му детство – шарени великденски яйца, бебешки зъбки, баща му, претрепващ се от работа архитект, чиновник на средна възраст, и майка му, която тъпче мокро пране в сушилнята. Домът, който бяха откраднали от него. Съвършен, като че ли някога е имало нещо съвършено.

Ел Капитан

Клада

Ел Капитан се спуска задъхан по хълма. Къпиновите храсти закачат панталоните му като с мънички нокти, но крачи неумолимо. Духа бръснещ вятър, но той усеща прилив на енергия. Хейстингс. Може би не е никаква битка, нито пък призив, а нещо съвсем простичко като името на войника. Отначало това не му хрумна, тъй като в съзнанието на Ел Капитан Специалните сили не са съхранили достатъчно от човешката си природа, за да имат имена, макар че някога са били обикновени деца – всъщност нещо повече от обикновени. Както се оказа – най-привилегированите деца в света.