– Не всичките.

– Лебед – казва Брадуел.

Черната кутия отново подхваща думата седем и щом започва да пиука, Брадуел изрича: – Елъри Уилъкс. – Една от лампичките до окото на камерата примигва в зелено. – Арибел Кординг. – Втора лампичка светва в зелено.

– Хидеки Иманака – добавя Преша и кутията приема името. Толкова рядко е изричала името на баща си на глас, че тази зелена светлинка `u се струва като потвърждение. Той наистина съществува. Той е неин баща. За първи път я изпълва надежда.

– Ами другите? – пита Брадуел.

Тя поклаща глава.

– Карузо щеше да ни помогне. Сигурно е знаел имената. – Карузо бе живял заедно с майка `u в бункера. Когато фермерската къща изгоря, Брадуел и Ел Капитан се върнаха в бункера с намерението да го убедят да тръгне с тях. Ала мъжът се бе самоубил. Брадуел не каза как го бе направил, а и Преша не попита. – Само да знаеше колко много се нуждаем от помощта му. Ако знаеше, може би нямаше да...

– Карузо един от тях ли беше? – пита Брадуел.

– Не.

– Опитай се да си спомниш – подканя я Брадуел.

– Не мога! – Тя сбърчва чело. – Дори не съм сигурна, че майка ми спомена всички имена. – Съзнанието `u е заето единствено от смъртта на майка `u – черепа `u, плисналата кръв.

– Ако се доберем до паролите, кой знае до каква информация ще получим достъп!

– Остави това! – отвръща ядосана Преша. – Трябва да се съсредоточим върху това, което можем да направим за хората тук и сега. Те страдат. Имат нужда от помощ. Ако се оставим миналото да ни погълне, значи да обърнем гръб на оцелелите.

– Миналото е нещо повече от минало – казва Брадуел разгневен. – То е равносилно на истината! Куполът трябва да понесе отговорността си за стореното. Истината трябва да излезе на бял свят.

– И за какво? Защо ни е да се бием с Купола? – Преша вече не вярва в истината. – С какво ще ни помогне истината, когато има толкова много страдание и мъка?

– Преша – подема Брадуел вече по-меко. – Родителите ми загинаха, опитвайки се да разкрият истината!

– Моята майка също е мъртва. И аз трябва да го приема. – Пристъпва към Брадуел. Ти също трябва да се примириш със загубата на родителите си.

Той тръгва край редицата контейнери и спира пред най-крайния.

– Трябва да видиш мъртвото момче.

– Не, Брадуел ...

Той хваща дръжката и казва:

– Държа да го видиш.

Преша поема дълбоко дъх. Брадуел натиска дръжката и носилката се плъзва навън. Тя се приближава.

Момчето е около петнайсетгодишно, с голи гърди и чаршаф, увит около долната част на тялото му. Кожата му е посиняла, а устните му са морави, сякаш е ял боровинки. Ръцете му са свити около врата със сгърчени пръсти, а единият му крак се подава от долния край на чаршафа. Има къса тъмна коса. Но най-голямо удивление предизвиква преминаващата през гърдите му сребриста на цвят рамка, която стърчи от двете страни на ребрата му. Бил е още дете по време на Детонациите, дете на триколка. Дръжките са покрити с ръжда. Рамката с форма на дъга, прилича на допълнителни ребра. Кожата около метала е тънка, почти като дантела.

Преша затваря очи. Обвива ръце около себе си.

– Какво се е случило с него?

– Никой не знае. – Брадуел повдига долния край на чаршафа. Момчето има само един крак. Наскоро е изгубило другия. Стърчащата кост е така назъбена, че Преша ахва от ужас. – Кракът е му експлодирал – добавя Брадуел – и момчето е умряло от загуба на кръв. – Сетне отива до един шкаф, встрани от умивалника, взима малка картонена кутия и се връща обратно. Единственото, което Преша си представя в този момент, е все още туптящо човешко сърце.

Той повдига капака. Кутията е пълна с късове метал и пластмаса. Единият представлява метална скоба, свързваща две по-малки парчета отчупен метал – всяко с дължина около два сантиметра. Брадуел казва:

– Тези неща са намерени близо до тялото. Някои отломки все още са били забити в онова, което е останало от крака му.

– От какво са?

– Не знаем. – Той затваря кутията и поглежда към мъртвото момче. – Това е дело на Купола. И те няма да се оттеглят. Специалните сили стават все по-агресивни и ненаситни. Разбери, че на никого не обръщам гръб. Но трябва да намерим начин да ги отблъснем.

Лайда

Метални вани

През изпотрошените прозорци на просторното помещение, в което няма нищо друго освен две огромни индустриални на вид метални вани и два стола, нахлува приглушена слънчева светлина. Къпят се нощем, ала през изминалата нощ стояха затворени. Специалните сили кръжаха наоколо, така че къпането бе отложено.

Бяха пуснали Илиа в помещението, тъй като тя не иска да се съблича пред никого. Не обича да разголва дори лицето си, покрито сега със сиво сукно, докато зъзне, свита в едната вана. Когато довеждат Лайда, Илиа казва: