По-високият от двамата, който изглежда беше началникът, седна на задната седалка с HP. Колата запали и докато потегляха, той извади мобилен телефон.

— При нас е и сме в движение — каза кратко той на човека от другата страна на слушалката.

— Не сме на път към „Кунгсхолмен“, или… — промълви HP.

Но мъжът не отговори.

— Е, приятели — каза Филип Аргос. — Ето че премахнахме и тази неприятна дреболия. Понякога човек няма друг избор, освен да откупи свободата си, макар че цената се оказа малко по-висока, отколкото бяхме разчитали… Но все пак това беше решението, което носеше най-малко рискове в дългосрочна перспектива. Ще оставим на адвокатите да съберат обезщетението. Би трябвало да е относително просто, след като имаме номера на сметката. Независимо от това всички ние тепърва ще печелим повече пари, отколкото някога сме си мечтали…

Той вдигна чашата си.

— За бъдещето!

Зазвъня мобилен телефон.

— Извинете ме — каза Франк.

Той измъкна телефона от калъфа на колана си и излезе от стаята.

— Значи, знаем ли за кого всъщност работеше той — попита Бийнс.

Филип поклати глава.

— Не, за съжаление не. Имам своите подозрения, но никога няма да бъдем сигурни…

— Мислиш за Анна?

Филип сви рамене.

— Цялата информация, която сме събрали, сочи, че Хенрик на практика е действал съвсем сам. Във всеки случай не намираме никакви връзки с някои от нашите конкуренти. Може би Анна го е назначила преди…

Той направи жест.

— … или може би още по-вероятно е сестра и да го е направила, като се има предвид целия номер с акциите. Така или иначе, сега сме квит, акциите са наши, съвсем законно и по правилата и вече няма нещо или някой, който да заплашва плановете ни.

Франк влезе обратно в стаята. Той все още държеше телефона в ръка, но толкова здраво, че пръстите му бяха побелели при ръбовете му.

— Имаме проблем… — почти прошепна той. — Обади се Гите долу от Филтъра. Половината блог общност приказва за нас. За нас, за методите ни на работа, клиентите, троловете, блоговете, регистъра, you name it… Изглежда всичко е изтекло навън…

Той преглътна тежко и направи жест към вратата.

— Освен това на рецепцията чакат двама униформени полицаи и се чудят къде е взломаджията ни.

Филип хвърли поглед към Деян.

— Няма начин — Деян вдига ръце пред себе си в защита. — Лаптопът не беше вързан към мрежата, а освен това беше абсолютно празен. Троянецът не направи нищо.

— Това не е добре… — проплака Рилке.

— Тихо! — прекъсна ги Филип.

Той се обърна към Елрой.

— Какво прави той, докато чакахте отвън? Оставихте ли го да се приближи до някой компютър?

Елрой и Софи поклатиха главите си почти в синхрон.

— Отиде до кенефа, това беше всичко — каза Софи. — Трябваше да си превърже главата, нали си я сцепи, когато…

Тя прекъсна изречението и погледна тревожно към брат си.

— Когато какво? — изсъска Филип.

— … когато се удари в бюрото ми — продължи тя беззвучно.

Минаха по „Страндвеген“, продължиха през „Дипломатстаден“ и после нататък към Йердет.

Лампите на Какнесторнет 108 мигаха някъде в мъглата отляво и за няколко секунди той си помисли, че се бяха отправили натам.

Но вместо това подминаха кулата и завиха по малък чакълест път, който сякаш водеше право към шубраците. Тук нямаше ли стрелбище едно време?

— Вие истински полицаи ли сте? — попита той.

Мъжът до него сви рамене.

— Има ли някакво значение?

— Откога ме следите?

— От известно време…

— Откъде знаехте… имам предвид… кой ви насочи по дирите ми?

— Ти как мислиш, Хенрик? Искам да кажа, ако наистина се замислиш?

Нещо в тона на мъжа накара сърцето му да потъне като камък.

Филип отвори вратата на офиса с трясък и с другите по петите си изтича до бюрото на Софи. Компютърът се намираше на земята, но USB-портовете от предната му страна бяха празни.

— Фалшива тревога — въздъхна Бийнс облекчено. — Ако не е вкарал троянеца, значи в интернет просто се въртят глупости. Може да е разправил всичко на приятелите си и да се е уговорил с тях да раздухат историята по това време независимо дали троянецът ги захрани с информация или не. Без доказателства историята ще замре от само себе си за няколко дни…

— Чакайте!

Деян се наведе и опипа един от малките слотове за карти точно над USB-портовете.

Секунда по-късно измъкна оттам малка карта памет, голяма колкото пощенска марка.

Jkay A mofos! 109 беше написал някой на предната и страна.

Светлините от близката къща изчезваха зад тях. Колата почти се носеше по покритата със сняг земя, само се накланяше меко, когато минаваха над скрити неравности и дупки. За кратко се почувства почти като че беше обратно в пустинята. Но това беше просто още едно от серията причудливи d'ej`a vu-та, в която животът му се беше превърнал.