Въздухът в малкия салон внезапно му се стори застоял и труден за дишане. HP скочи от дивана, напъха се в обувките и се втурна навън през вратата. Тръгна по коридора, който се точеше през целия офис, и не спря, преди да се озове пред металната врата в единия край на Пещерата.

Авариен изход, твърдеше жълто-зелената табела — но на него му дремеше на оная работа. Удари един бърз лакът на флуоресциращото резе. Миг по-късно се намираше на слабо осветена площадка малко по-надолу по стълбите и вдишваше дълбоко хладния въздух.

Беше подозирал, че всичко е навързано, но не бе могъл да определи как точно, поне досега.

ArgosEye работеше за Играта!

Тя си намъкна дрехите за бягане, тръгна да тича през района на Педагогическия университет, продължи към парка Роламбсхув и следвайки бреговата линия, мина под трите моста в южната част на острова по пътя обратно. Обиколка от поне пет километра през хълмист терен, която бе минавала многократно.

По алеите видя само шепа бегачи, които се бяха опълчили на зимния мрак и студ, което я устройваше съвсем добре. Сама с мислите си — и с айпода си, естествено.

На връщане се изкачи по стръмнината, която водеше към „Атербумсвеген“, и се насочи към своята малка уличка. Надолу по хълма краката и се движеха малко по-бързо, отколкото всъщност възнамеряваше.

От умората забрави да спре и да се огледа, преди да пресече „Роламбсхувсвеген“, но това нямаше голямо значение. По това време движението беше рядко, а ограничението на скоростта означаваше, че ще има предостатъчно време да реагира.

Но щом направи няколко крачки по платното, с периферното си зрение внезапно забеляза кола.

Автомобилът стоеше паркиран на около двайсет метра от нея и тя продължи спокойно по улицата.

Но приблизително в същия момент, щом достигна отсрещния тротоар, полицейският и ум напомни за себе си.

Имаше нещо в колата, което не се връзваше, и тя забави, спря айпода си и направи малко джогинг намясто.

Колата стоеше съвсем сама, вероятно защото паркирането тъкмо там беше забранено. Като се вгледа по-внимателно, видя, че автомобилът всъщност се намираше почти по средата на Т-образното кръстовище в края на нейната улица, а това определено не беше разрешено.

Струваше и се, че е мазда от по-стар модел, но беше трудно да определи с точност, защото решетката и предната броня липсваха, което сигурно беше причината в главата и да светне предупредителна лампичка. Типична бандитска кола: зле поддържана, без регистрационен номер, със сигурност без разрешение да се движи по пътищата.

Тя се огледа.

Къде тогава бяха бандитите?

Като се има предвид студа, най-вероятната възможност беше да са влезли в някой вход.

Тя тъкмо бе решила да провери в своя собствен, когато забеляза още една подробност около колата. Стъклата бяха затъмнени. Вътре имаше някого.

— Ало.

— Здрасти, Холивуд, Нокс е!

— Здрасти!

HP стана от работното си място и се премести в по-спокойна част от офиса.

— Хич не е лесно да те открие човек. Качих се горе и потропах на вратата ти, но те нямаше вкъщи. Беше ми свършил ваучерът, затова не можах да ти се обадя по-рано. Нощно „гостуване“ или?

— Работа — отвърна лаконично HP.

— Окей, ясно. Мини през нас довечера, имам да ти разкажа нещо, но не по телефона, ако схващаш?

— Разбира се — измърмори HP.

— Как си, Холивуд? Звучиш малко напрегнат…

— Всичко е наред, просто се преработвам малко. Нощни и така нататък… — поясни той, но разговорът вече бе прекъснал.

Какво, по дяволите, беше това и какво имаше предвид пичът, като го наричаше Холивуд?

Трябваше да зареже всичко. Да изприпка вкъщи при топлото си легло и да остави полицията да се оправя. Имаше си достатъчно грижи, а не беше изключено и MayBey да е публикувал нова тема, докато тя беше навън.

Но мисълта отново да бъде полицай, дори и само за да сплаши някакви хулигани, и подейства учудващо ободряващо. Няколко секунди тотален контрол насред цялата каша, която я заобикаляше.

Тя потърси полицейската си знача в джоба, стисна кожения четириъгълник и прекоси улицата в посока към колата. Подтичваше внимателно, така че чакълът по платното да не я издаде.

Не видя движение в автомобила.

С малко късмет двамцата вътре щяха да са изцяло заети да разпределят някоя доза и нямаше дори да я забележат, преди да почука по страничния прозорец.