— За човек, току-що изгубил играта, изглеждаш твърде спокоен.

HP се опитваше да избегне погледа му.

Мамка му!

— Какво всъщност правеше на рецепцията на долния етаж?

— Нищо — смотолеви HP.

За миг Филип изглеждаше, сякаш недоумява нещо. После направи жест към Елрой да му подаде слушалката.

— Ало, с кого разговарям? Полицейски инспектор Ренко?

Филип започна да се усмихва.

— И в кой отдел работи инспекторът, ако мога да попитам? Разузнавателният? Съжалявам, но правилният отговор беше централа.

Той затвори слушалката, след което натисна няколко копчета на телефона.

— Не спираш да ме изненадваш, Хенрик! — продължи той с развеселен тон. — Предвидил си, че ще се обадим в полицията, и си заменил номера за бързо набиране със свой собствен. Да се обзаложа ли, че някъде отвън имаш двама приятели, които чакат с кола и ще се появят да те вземат? Малко в стил „Ocean’s Eleven“, не съм ли прав?

HP си пое дълбоко въздух.

— Twelve — измърмори той. — Фалшивите ченгета ги спасиха във втората част.

Но никой не го слушаше.

Филип се обърна към останалите в стаята.

— Това е добър урок за всички ни. Никога не подценявайте противника си, дори и да изглежда победен…

Филип направи знак с ръка на Елрой, който извади мобилния си телефон.

— Ало, полицията ли е?

Тя приключи разговора и потърси нов номер в телефонния си тефтер.

— Добър вечер, скъпа — каза мекият глас.

— Добър вечер, чичо Таге — отговори тя и усети как сърцето и заби малко по-бързо.

— Знам къде е Хенрик…

— Прекрасно, милата ми, дължа ти големи благодарности. Къде мога да го намеря?

Тя пое дълбоко въздух и го задържа няколко секунди, преди да отговори.

Сега вече играта приключи.

Филип и компания купиха акциите му, вярно, значително по-скъпо, отколкото си бяха представяли, но все пак. Най-накрая си бяха осигурили пълен контрол над фирмата.

Вътре сигурно се лееше шампанско, докато той и близнаците детективи трябваше да изчакат при рецепцията да се появят ченгетата.

Истинските ченгета, това…

Мамка му!

Беше се надявал, че ще успее да се отърве, че блъфът с номера ще мине и Нокс и Хьовдинген ще почукат на вратата и ще го изведат. После хайде към Арланда със свежи пари в сметката.

Вместо това щяха да го арестуват наистина.

Присъдата беше най-малката му грижа. Наистина притеснителното беше, че в мига, в който личните му данни попаднеха в компютрите на полицията, при Водача щяха да се развеят предупредителните знамена.

Всъщност той беше изненадан, че още не го бяха открили.

Че Филип и слугите му още не го бяха издали. Но те май така и не бяха загрели кой беше той всъщност? Е, скоро щяха да узнаят…

Тежко чукане прекъсна мислите му.

— Бързо дойдохте — каза Елрой на двамата цивилно облечени мъже, когато отвори вратата.

— Бяхме почти зад ъгъла — отвърна единият от тях кратко.

— Бих искал да видя документите ви — каза Елрой.

Мъжете свиха рамене и извадиха полицейските си значки. Елрой ги разгледа старателно и кимна.

— Имам цялата информация ето тук…

Той подаде пластмасова папка на един от полицаите.

— Време, място, лични данни, вътре ще намерите всичко, плюс флаш памет със софтуерната програма, която той се опита да качи в мейнфрейма ни.

Посочи към HP.

— Адвокатите ни ще се върнат след празниците с нашия иск за обезщетение.

Единият от полицаите прелисти папката, после кимна на колегата си.

— Обърни се — изкомандва той и HP се подчини.

Чу се металическо щракване и белезниците бяха намясто.

— Окей, тогава тръгваме. От следствието ще ви позвънят утре сутринта, ако имат въпроси…

Двамата полицаи го отведоха до асансьора.

— Чакайте — викна Елрой след тях. — В кое управление ще го отведете в случай, че искаме да добавим нещо?

— Нормалм — отвърна по-високият полицай.

— Това от другата страна на централата ли е? — попита Елрой.

— Не, „Кунгсхолмсгатан“ 37, отдавна се преместихме.

Елрой се засмя доволно.

— Просто исках да проверя…

Те взеха асансьора надолу. Никой от полицаите не каза и дума. Колата стоеше точно отпред, типично полицейско корито с автоматични скорости и допълнително вътрешно огледало.