Но Нора го хвана за ръката и го издърпа вътре.

По дяволите, за малко!

— Сега, сега! СЕГА!!! — викаше Хаселквистът от предната седалка.

HP отново се изправи, отново провеси тяло през вратата и стъпи на прагчето.

Вдигна маркуча и натисна здраво дръжката.

От дюзата избликна порой от прах и подхванат от попътната струя на буса, се приземи право върху предното стъкло на полицейската кола като голямо бяло одеяло.

Шофьорът веднага наби спирачки, но въпреки това HP продължи да пръска прах чак докато колата изчезна в облака зад тях. После изхвърли пожарогасителя и остави Нора да го издърпа обратно в купето.

Хаселквистът надъни газта до дупка.

— След сто метра има разклонение — изкрещя той. — Ще скочите, когато намаля на завоя. После само се скатайте, докато отминат…

— Разбрано! — HP се приближи обратно до вратата.

— Успех, Кента. Адски те бива в карането! — викна после на Хаселквист и получи кратко махване в отговор.

— Не забравяй раницата — каза Нора в ухото му.

Дабедеба!

Представи си, че беше забравил харддиска, това вече щеше да е Epic Fail!

Той придърпа раницата, която лежеше на пода и бързо я нарами.

— И катарамата! — Нора посочи към гърдите му.

Той измърмори нещо на себе си, но все пак се подчини и закопча неудобната метална катарама, свързваща презрамките.

Колата намали, после зави остро надясно.

— СЕГААА! — кресна Хаселквистът.

Тя караше бавно колелото си по „Роламбсвеген“. Зави към парка и последва пътеката, пресичаща тревните площи.

Чайки и врани както обикновено се караха за остатъците храна и боклук от през нощта, но почистващ патрул от „Гатуконтурет“ 83 вече беше пристигнал, за да разчисти.

Беше важно градът да се покаже в най-добрата си светлина сега, когато поне част от погледите по света бяха насочени насам.

Иначе единствените хора, които се виждаха, бяха собственик на куче и ранобуден джогър.

Тя превключи на друга скорост, за да се справи със стръмния наклон, който описваше кръг и излизаше на моста над Нор Меларстранд. Отдолу мина празен автобус със синьо-жълти флагчета на покрива.

Тя продължи нагоре към „Фридхемсплан“, изхитри се, минавайки на червено и спря при караулката. Чувството да извади полицейската си значка от джоба, за да се легитимира, беше неочаквано приятно.

— Добро утро — поздрави пазачът пресилено весело, преди да и махне да продължава.

Точно когато подмина решетката и започна да се спуска надолу в тунела под Крунобериет, мобилният и телефон изписка.

Тя изчака и прочете съобщението чак когато паркира колелото долу в гаража.

Тя не може да не се усмихне. Но после видя, че в кутията имаше още едно съобщение.

Само четири думи, без подател.

Тя го изтри незабавно.

На излизане от съблекалнята налетя на Рунеберг.

— Чу ли нещо? — каза тя, без дори да го поздрави.

Имаше автомобилно преследване рано сутринта на север от Упсала. Поне десет патрулки, хеликоптери, пътни блокади, всичко. Мина час, докато спрат…

— И…? — тя затаи дъх.

Рунеберг поклати глава.

— Измъкнали са се. Вероятно се скатават някъде горе в…

— … гората — завърши тя изречението, но той я слушаше с половин ухо.

Половин час, за да намерят железопътната линия, после още два часа пеша, придържайки се към ръба на гората покрай релсите. Въпреки дебело ватираните презрамки, раницата се впиваше във врата и раменете му. Краката му тежаха и той вече се беше проснал няколко пъти, спъвайки се в стърчащи корени или камъни, когато се втурваха навътре между дърветата, за да се крият от минаващи влакове.

Той беше дете на асфалта, не шибаният Скугсмуле и сега, след като адреналинът беше отшумял, нещата постепенно започваха да си идват по местата. Неща, за които не се беше замислял преди…

В началото си поприказваха главно за това накъде да тръгнат, но като никога той говореше сдържано и малко по малко разговорът замря.

Но сега тя явно искаше да направи нов опит.

— Какво каза? — измърмори той.

— Казах, че скоро би трябвало да излезем от гората. Ей сега ми се стори, че чух църковна камбана…