— Нещо такова, да — тя се усмихна. — Едва по-късно разбрах, че са ме проверили. Знаели са всичко за мен, коя съм била, какво съм правила. Как разсъждавам и кои копчета е трябвало да натиснат…

Той кимна.

— Звучи познато…

Главата на HP натежаваше все повече и той беше принуден да се бори, за да задържи клепачите си отворени.

— Слушай, това с пожара в апартамента ти… — каза тя после.

— Не е нужно да говорим за това точно сега… — смотолеви той.

— Но аз искам. Имаш право, аз бях. Но идеята не беше да пострадаш, звъннах на пожарната още преди да го запаля. Исках да съм сигурна, че са напът… Което, естествено, не прави нещата окей, единственото ми извинение е, че не можех да мисля ясно. Всичко, което исках, беше да се изкача в списъка, да стигна върха…

Той махна с ръка.

— Няма нужда да обясняваш…

— Но трябва. Не искам да си мислиш, че…

— Не го правя, спокойно. Trust me, Играта ме е карала да правя къде-къде по-откачени неща…

Вратата в единия край на вагона се отвори внезапно и вътре влезе мъж с тъмно яке.

Той огледа вагона по начин, който накара HP да залегне зад предната седалка.

Вратата се отвори отново и към мъжа се присъедини една жена.

Те, изглежда, обсъждаха нещо известно време, след което се върнаха във вагона, от който бяха дошли.

— Фалшива тревога — каза Нора. — Просто търсеха свободни места… Виж, както казах. Съжалявам за пожара — продължи тя. — Наистина трябва да ми повярваш. Не разсъждавах трезво…

— Всичко е наред, Нора.

Изведнъж усети главата си, сякаш беше пълна с каша и имаше големи проблеми да я задържи в изправено положение.

— Слушай, капнал съм, какво ще кажеш да си починем малко — промърмори той. — Можем да си разменим още военни разкази по-късно…

— Разбира се — кимна тя. — Няма проблем.

Той облегна глава назад и след няколко секунди Нора последва примера му.

Малко по-късно тя отвори внимателно очи. Заслуша се в тежкото му дишане, после се наведе напред и внимателно придърпа раницата, която той беше оставил на пода.

След това тихо се измъкна от мястото си и излезе от вагона.

— Хубаво, че Ви срещам, госпожице Нормен.

Беше Самер, следван плътно от Стигсон, и смътно познатия мъж, когото беше мярнала в офиса предния ден.

— И аз, и комисар Стигсон сме безкрайно благодарни за съдействието Ви. И двамата сме дълбоко впечатлени от силата на волята и лоялността, които демонстрирате.

Тя се усмихна несигурно, поравно защото и беше трудно да поддържа цялата тази шарада и защото не знаеше как точно се очакваше да реагира на ненадейната похвала.

— Б-благодаря — успя да каже.

Третият мъж в компанията и подаде ръка.

— Ерик аф Седершьолд, аз съм говорителят на кралския двор. Приятно ми е да се запознаем. Полковник Пелас говори много топло за вас — усмихна се той.

Ръкостискането му беше влажно, усмивката му стигаше на половината път до очите и тя без проблеми прозря през фалшивите му любезности.

— Приятно ми е — промърмори. — За съжаление, трябва да вървя, придвижваме се навън.

— Разбира се — каза Самер/Пелас. — Просто искахме да Ви пожелаем успех, госпожице Нормен…

Тя срещна погледа му и тъкмо когато другите двама мъже се обърнаха, той и намигна леко.

Той се намираше в лабиринт, разбра го почти веднага. Розовите стени около него не стигаха чак до тавана и освен това като че ли започваха и свършваха без ни най-малка логика.

Нямаше представа, как се е озовал там, пито пък откъде знаеше кой го преследва. Пътеката отпред и отзад беше празна, никъде не се чуваше и звук. Но въпреки това той знаеше, че те бяха там, че си проправяха път през лабиринта, прииждайки към него от всички посоки.

Презрамките на раницата прорязваха раменете му и болката беше толкова силна, че трябваше да замижи — но все пак продължи напред. Някъде вътре в лабиринта беше решението на всичко, беше убеден в това.

Само да стигнеше пръв, всичко щеше да се нареди.

Щом зави зад един ъгъл, я видя просто да седи там. Малко момиче с червена панделка за коса и той на мига разбра, че това беше тя. Беше сложила ръце на лицето си, но когато той се приближи, погледна нагоре.

— Това лабиринтът Лутерн ли е? — попита тя и гласът беше точно какъвто си го спомняше.

— Точно това е — чу се да отговаря. — Можеш да дойдеш с мен, ако искаш?