Той и подаде ръка, но тя не я хвана.

— Не смея — каза тя. — Той казва, че си опасен…

— Кой това, Учителя?

— Не, него не го познавам.

В следващия миг той чу приближаващи се стъпки. Звуците идваха от всички посоки. Полирани черни обувки, удрящи се в асфалта. И той знаеше чии бяха. Косъмчетата по врата му настръхнаха.

— Ела — каза той на момичето. — Трябва да ме последваш…

Тя поклати глава.

— Ако дойда с теб, и двамата ще умрем.

— Но трябва да дойдеш. Учителя… — гласът му изведнъж прозвуча плачливо като на малко дете.

Тя се изправи и изведнъж сякаш двамата се преобразиха, размениха ролите си. Тя се наведе над него, погали го по косата и целуна бузата му.

— Забрави за Учителя. В лабиринта Лутерн се идва само по една причина, Хенке, малкия ми — прошепна тя. — Човек идва тук, за да умре…

Той седеше през един вагон от техния и веднага щом я видя, на лицето му цъфна усмивка.

— Добра работа, Нора, знаех, че ще се справите.

— Благодаря.

Тя седна на празното място до него и му подаде раницата. Той я остави на пода, без да понечи да я отвори.

— Ти окей ли си? — попита я после.

— Да — промърмори тя.

— Ами той?

Не последва отговор.

— Нямахме друг избор, знаеш го, Нора…

— Да, знам… Какво става с Джеф?

— Не се притеснявай за него, на сигурно е там, където е. Значи е колко време разполагаме?

— Половин час, може би малко повече. Пъхнах половинка „Рохипнол“ в колата му и в комбинация с липсата на сън… — тя сви рамене.

— Добре, това е предостатъчно време. Тук горе е.

Той направи жест към рафта за багаж над тях.

— А какво става с нея, със сестра му? — попита Нора.

— Тя е точно където трябва да бъде…

Той я изгледа за няколко секунди.

— Харесваш го, нали? — каза след това. — HP имам предвид…

Тя не отговори.

Вместо това стана, взе предмета от рафта и го окачи през рамо.

— Той мисли, че си бил манипулиран — каза тя лаконично. — Че си имал добри намерения, но и ти си бил измамен. Предпочита това пред алтернативата, Манге…

Стояха позиционирани пред „Стуршюркан“.

Шестима души около каретата. Рунеберг най-отпред вдясно, тя самата на същата позиция, само че отляво.

Две конни трупи с войници в празнични униформи стояха разположени около обелиска. Конете тропаха неспокойно по паветата и шумът от копитата им отекваше между къщите.

Сигурно за десети път подред тя прегледа оборудването си. Палка, радио, пистолет. Всичко, закрепено здраво по колана и под сакото.

От радиостанцията тръгваше жица, която минаваше нагоре по гърба и и над яката се превръщаше в къдрав телефонен кабел, преди да стигне до слушалката в лявото и ухо.

В другото ухо беше слушалката на мобилния във вътрешния и джоб.

Тя изспринтира пробно няколко метра по „Слотсбакен“ 85 .

Никакъв проблем, всичко си беше на мястото.

Погледна часовника.

Още четиридесет минути.

— Събуди се, HP! — тя разклати внимателно рамото му.

Той отвори неохотно очи и му трябваха няколко секунди, за да осъзнае къде се намира.

— Почти стигнахме — каза тя.

— Окей — той се поизправи, разтри очи, след което погледна към пода за раницата.

Нямаше я!

Паникьосан, той се наведе напред толкова бързо, че удари главата си в облегалката отпред. Но в същия миг откри, че раницата просто се е плъзнала малко под седалката.

— Говореше насън — каза Нора.

— Аха — той се изправи, разтърквайки черепа си.

— Едни и същи думи, отново и отново.

— И кои?

— Лабиринтът Лутерн, какво означава това?

Той сви рамене.

— You tell me. Опитвам да разбера какво е от седмици. Лутерн е район в северна Германия, по-точно Вестфалия. Това е всичко, което успях да намеря.

— Окей, това обяснява името на улицата.

— К’во?

— Вестфалия е била шведска известно време, затова са кръстили улица на района.