Бързо свива бележката на хармоника. А най-отгоре написва: „До: Партридж. От: Партридж. Прочети ме.“ Осъзнава обаче, че ще трябва на всяка цена да се върне в същата стая. Какво да измисли? Нищо не му хрумва.

Тогава чува писък. Спуска се към спалнята. Айралийн се мята в съня си.

– Айралийн! – извисява глас. – Събуди се! – Хваща я за раменете. Тя впива нокти в гърдите му. – Айралийн! – вика отново.

Тя отваря очи запъхтяна и се оглежда като животно в клетка. После съзира Партридж.

– Какво стана с нас?

– Нищо – отвръща тихо той. – Просто си сънувала кошмар.

Тя се хвърля на врата му.

– Бяхме толкова малки. Щом се смалихме, те забравиха за нас. Опитах се да извикам, да потърся помощ, но нямаше къде да отида. Бяхме малки, Партридж, като кукли в пластмасови кутии.

– Просто си сънувала. Тихо – успокоява я той, галейки я по косата. – Всичко е наред. Хайде, опитай се пак да заспиш.

– Наистина ли?

– Било е само сън. Няма нищо страшно. Всичко ще бъде наред. – Опитва се да повярва на собствените си думи. – Обещавам.

– Моля те, прегърни ме – казва тя.

Той ляга до нея и тя сгушва глава на гърдите му, пъхнала ръка между копчетата на ризата му.

– Искам да запомниш – казва тя – колко добър си бил с мен. Утре, след операцията, ще ти разкажа колко мило си се държал.

– Виж, стаята ми харесва – казва той. – Утре, когато ми напомняш за този момент, погрижи се да е същата. Тук се чувствам, сякаш съм у дома. Обещай ми. Това е стаята, в която искам да живея. Каквото и да кажа утре, гледай да се върнем тук. Обещаваш ли?

– Ще се погрижа. Обещавам. – Тя приглажда гънките на ризата му. Отпуснала е глава на гърдите му, сигурно долавя ударите на сърцето му. Двамата са будни и живи в сграда с хибернирани тела, с живи мъртъвци.

– Партридж, може ли пак да включа камерите? Чувствам се по-сигурно. Сякаш бдят над мен. Освен това искам да ни видят така. Може ли?

– Не ми е приятно, но засега може.

Тя се пресяга към масичката до леглото и натиска няколко бутона на глобуса. Капаците, скриващи камерите, се прибират с добре познатото му щракване. Отново е под наблюдение.

Преша

Слънцестоене

Преша се събужда. Под якето и двата вълнени пуловера усеща нечие топло тяло. Обръща се незабавно.

Това е Брадуел, дълбоко заспал; смаяна е от едрото му тялото, сякаш е открила мечок в леглото си – само дето това не е леглото `u. А подлез. Знае, че има приказки за мечоци, но не може да си спомни какво се случва. Брадуел диша равномерно. И двамата са облечени, преплели крака в съня си. Преди да заспят, се целуваха дълго, докато накрая устните `u изтръпнаха.

Птиците на гърба на Брадуел се размърдват. Нощ е, но Преша вижда лицето му на смътната лунна светлина – изражението му е така спокойно, че изглежда по-млад. Та той е млад, напомня си тя. В този миг изглежда толкова уязвим, че Преша си представя какъв щеше да бъде, ако всичко това не се бе случило – убийството на родителите му, загубата на Уолронд, Детонациите... Нима е можел да бъде с ранимо и нежно сърце? Но сигурно дълбоко в себе си е чувствителен и затова толкова късно се откриха. И той като нея се страхува да не бъде наранен.

Тя докосва инстинктивно двата мускала на кръста си. На сигурно място са.

Вече няма да може да заспи, а и сигурно е време да смени Ел Капитан на поста. Измъква се от прегръдката на Брадуел, премята пушката през рамо и взима ножа си.

Докато излиза от подлеза, до слуха `u достига песен – любовна песен за мъж, изгубил любимата си по време на Детонациите. Неведнъж е чувала тази песен.

Вода и пепел, от вода и пепел става камъкът най-здрав.

Вовеки тук ще чакам, докато сам превърна се на камък.

Сигурно е Ел Капитан. Тя опира гръб на склона на хълма и притихнала, се заслушва. Гласът му звучи тъжно, сякаш сърцето му е разбито. За първи път долавя такива чувства у него. Пита се дали не е влюбен, или може би е изгубил любим човек. Няма друго обяснение за силния копнеж, който струи от дрезгавия му глас.

Тъй като не иска да го смути, тя се връща в подлеза и после излиза отново, прокашляйки се високо.

Песента пресеква.

– Кап? – обажда се тя.

– Какво има? – отвръща той рязко.