Партридж не се измъчва от подобни мисли. Той не знае нищо. А Лайда се чувства по-смотана от всякога. Не го е виждала цял месец. Понякога си представя лицето му, но образът се размива в съзнанието `u.

Докато държи кутията, Лайда напуска склада и навлиза в просторната фабрика. Свети мъждива лампа. Минава край остарелите поточни линии, машини, открити тръби. Както обикновено, майките са взели всичко ценно – различните механизми, вериги, гумени дръжки, лостове. Мястото е пусто. Лайда знае, че в най-скоро време Майка Хестра ще съобщи за състоянието `u на предводителката и се тревожи какво ще отсъди тя. Нашата добра майка `u вдъхва ужас.

Притиснала кутията към гърдите си, Лайда прекосява помещението с бързи крачки. В другия му край няма врата, а само зеещ правоъгълен отвор. Тя пристъпва навън в студената нощ. Фридъл изцвърчава, вероятно доволен, че е на открито.

Въпреки че се чувства самотна, не иска за нищо на света Партридж да научи. Нищо не бива да го разсейва от мисията му. А сега тя `u се струва още по-лична. Замисля се за онези момичета като Уилда, които не са родени, а са пречистени. Ами ако собственото `u дете се окаже белязано, дали ще позволи да го пречистят? Иска `u се да мисли, че няма да го допусне, че ще се гордее с детето си, както и да изглежда то. Ами ако детето само да пожелае да бъде Чисто; това е естествено. В случай че другите успеят да спрат ускорената клетъчна дегенерация, детето ще стане Чисто.

Не `u се иска Партридж да разбере и по друга причина – предпочита той да се върне от любов, а не по задължение. Ненавижда се за тези мисли. Той няма да се върне. Трябва да си го напомня непрекъснато. Не заслужава да знае. Тази съдба е само нейна. Защото него го няма. Налага се да разчита само на себе си.

Земята е покрита с бетон и вледенена пръст. Лайда свива зад ъгъла на фабриката и пред очите `u се открива гробището. То е малко, изградено е с подръчни средства и е обградено с метални колове, на които е опъната бодлива тел. Коловете са забити на голяма дълбочина, за да попречат на пясъчните създания да проникнат вътре.

Лайда повдига резето на портата и го спуска отново след себе си. Над всеки гроб вместо надгробни плочи се издигат белезникави пирамиди, подредени в спретнати купчини. Два от гробовете са пресни – в единия има самотна майка, а в другия майка с дете. Приживе майката и детето спяха на легло номер девет. Лайда спира пред тяхната пирамида. Камъните са толкова бели, сякаш светят в тъмното. Тя слага ръка на върха на пирамидата. За миг `u се струва, че всеки човек на този свят е заменим. Майката и детето вече ги няма. На тяхно място ще бъде Лайда с нейното дете. Един ден те също ще си отидат – погребани под купчина камъни или изоставени в гората като Седж и майката на Партридж. Тела. Това ли е всичко, което имат? Не гори ли в нея пламъкът на душата, в бебето също? Не носи ли в себе си две души?

Металната кутия.

Отива до другия край на гробището и взима лопата с груба дървена дръжка. Коленичи, оставя кутията отстрани, хваща лопатата с две ръце и я забива с все сила в замръзналата пръст. Отваря се лека пролука. Лайда удря студената земя отново и отново. Пъхва края на лопатата в процепа и откъртва буца пръст, а после още и още.

Накрая успява да изкопае малка дупка и слага музикалната кутия в нея. Фридъл разтваря крилца в очакване; винаги е харесвал мелодията `u. С премръзналите си пръсти навива ключето. Спомня си топлината, която я обгръщаше, сгушена до Партридж. Точно в този миг се нуждае от него. По страните `u потичат сълзи. Отваря кутията за последен път. Мелодията започва. Фридъл литва във въздуха. Лайда оставя музиката да се носи в студената нощ. Механизмът се върти все по-бавно и по-бавно и накрая спира.

Лайда понечва да пъхне кутията в дупката, но спира. Навива я още веднъж, без да отваря капака. Един ден, ако някой намери кутията, тя ще му посвири. Нали затова е направена. Дотогава може би ще е ръждясала, но нищо не се знае.

Фридъл кацва до Лайда. Дали не се опитва да погребе и Партридж? Не. Това е невъзможно. Той живее в нея. Винаги ще носи в себе си частица от него.

Погреба музикалната кутия, защото вече не се надяваше, че той ще се върне. Ще трябва да свикне с мисълта, че ще се грижи сама за себе си и за детето. И ще успее.

Лайда слага кутията в дупката, покрива я с пръст и отъпква земята с помощта на лопатата.

Партридж

Седем прости истини

– Трябва да те изпратя до вратата – казва Партридж. – Ако ще спазваме традициите.

– И да ме целунеш под фенера на верандата – добавя Айралийн. Стоят в коридора пред стаята на Партридж. Айралийн държи ключа, вперила поглед в него с очакване.

Той е пъхнал ръце в джобовете с ясното послание, че няма да предприеме нищо.

– Чудя се за какво е служела тази стая. Ти знаеш ли?

Тя пъха ключа в ключалката и отвръща:

– Ако не ти харесва, ще я сменя. – Отваря вратата, но преди Партридж да влезе, добавя: – Виж, това се отнася и за мен. Аз също мога да се променя. Мога да бъда човекът, който ти искаш.

– Айралийн – въздъхва Партридж.

– Благодаря ти – казва тя, вперила поглед в ръцете си, – че се съгласи с всичко това. И се престори пред хората, че наистина искаш да се ожениш за мен. Благодаря ти. Партридж. Знам, че тази вечер не означава много за теб, но за мен... – Тя вдига поглед към него и се усмихва плахо.