Той откри бутон „Трансакции“ и премести курсора върху него.

Но точно когато вдигна пръст, за да го натисне, с крайчеца на окото си забеляза още една картинка с познат мотив — и за няколко секунди като че се вкамени.

„Видял си грешно“, шептеше глас в главата му. „Просто кликни and get in the money, baby! Thailand here we come!“

Пръстът му все още висеше над бутона на мишката. Бързо цъкване и хоп, щеше да е на път към „Арланда“. Сигурно имаше нощен полет, дестинацията не беше от такова значение.

Hasta la vista, baby!

Но той знаеше, че гласчето го лъже. Не беше видял грешно.

И въпреки че една част от него протестираше бурно, той премести курсора и пусна клипчето.

„Здрасти, Мике!“, каза сестра му, преди нещо да закрие обектива и всичко да почернее.

„Мамка му, мамка му, мамка му“, беше единственото, което бе способен да измисли. Но след няколко секунди мозъкът му се рестартира и той си възвърна контрола.

Как, по дяволите, петдесет и осми беше заснел сестра му?

Кога беше снимано видеото?

И още по-важно — защо?

Клипът не предлагаше отговори. Беше дълъг само няколко секунди и нямаше информация за час и дата. Вероятно дори не беше истинска мисия, защото в такъв случай видеото щеше да е по-дълго и да съдържа повече информация.

Тогава какво беше?

Да не би просто погрешка да беше натиснал копчето и да беше заснел случаен човек?

Едва ли!

Какъв беше шансът от всичко хора в града, тъкмо петдесет и осми по случайност да заснеме сестра му, която само преди няколко седмици неволно бе замесена в Играта? Освен това по гласа и звучеше сякаш се познаваха. „Здрасти, Мике“, беше казала тя.

Хаселквистът наистина ли се казваше Микаел?

Тъкмо когато тръгна да превърта нагоре, за да провери, Рехиман сложи ръка на рамото му.

— Пазачът се качва по стълбите — каза той и равнодушният му глас всъщност се поколеба малко.

— Fuuuck! — изсъска HP през зъби.

Какво да прави сега?

След няколко секунди размисъл той осъзна, че е принуден да даде приоритет на първоначалната мисия.

Можеше да говори със сестра си и утре сутрин, а банковата сметка беше тук само сега. Имаше само един шанс да обере пота [157] .

Неохотно той спря да скролва и кликна на Transactions.

— Трябва да тръгваме веднага — каза Рехиман в същия миг, в който информацията се появи на монитора.

Данните го засипаха и HP се заозърта за всичко, което можеше да му е от полза. Депозити, сметки на получатели, дати, суми — но къде, по дяволите, беше сметката на подателя?

— Трябва да тръгваме СЕГА! — проплака Рехиман и разтресе рамото на HP.

Той се отскубна от хватката.

— Само още две секунди.

Това беше!

Най-долу на страницата, в малък отделен правоъгълник. Номерът на сметката, откъдето се оттичаха всички пари от Играта.

Гърнето със злато.

The. Motherload!

Дванайсет цифри, това бе всичко, което му трябваше, за да тегли пари.

HP беше проверил в нета. Наистина имаше сметки, за които бе нужен просто номера, точно както беше казал Ерман. Без лична карта, без тайни пароли, просто най-обикновен шибан номер на сметка.

И ето го и него!

Трябваше му нещо за писане и то на мига.

Рехиман все още стоеше наведен над рамото му и ако се съдеше по изражението му, трябваше да се разбърза. HP опипа дрехите си с ръце.

Майка му стара!

— Химикалка — почти извика той на Рехиман, който отново го задърпа за рамото.

— Заеби това, трябва да се махаме!

— Трябва ми химикалка, мамка му, имаш ли химикалка?!

Рехиман само поклати шава.

— Не можеш ли да напишеш цифрите на лаптопа тогава?

Не получи отговор.

По дяволите! Беше толкова близо и всичко щеше да пропадне заради една шибана химикалка!

Ако ги разделеше на четири групи по три цифри всяка, ставаше почти като мелодия. Той опита да си ги изтананика. 397 461 212 035, 397 461 212 035. Това можеше и да проработи!

Изведнъж той усети как някой го вдига от стола и му трябваха няколко секунди, докато схване, че не пазачът, а Рехиман го влачеше към вратата на стаята със сървърите.

— Трябва… да… се махаме… веднага! — изпуфтя неговият partner in crime, когато пусна HP пред вратата.