Тишина. Няколко от офицерите — особено генерал Даул — рискуваха да се усмихнат. Разчистването щеше да започне.

— Мисля, че се разбираме, да?

Кимвания. По-широки усмивки.

— Последен въпрос.

— Да, генерал Ф’лан.

— Вашето собствено семейство… отнесли са се много позорно…

Лицето на Искра се вкамени.

— Това е друг въпрос. Не ви засяга. Не засяга държавата. Кръвта е кръв. Кръвта трябва да бъде отмъстена. Тези, които са помогнали на онзи ужасен червей, който наричаше себе си Какан, да намери и унищожи баща ми, семейството ми и брат ми, ще бъдат унищожени. Знам кои са. Познавам ги от години. Лежах буден в леглото си и сънувах родния свят, който смятах, че никога няма да видя. Лицата им плуваха пред мен и се заклех, че ако имам възможност, ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието настъпи.

Пълна тишина в залата. После тишината беше нарушена от аплодисментите на Алтайския куп — ръце, които се удряха силно в тялото. Най-силно аплодираше генерал Даул.

В крайна сметка всеки от тях и от семействата им имаше врагове.

Кръвта, наистина, искаше да бъде отмъстена.

— … ще въздам възмездие. Сега времето за възмездието. — Мъжът изключи записа.

— И какво би казал твоят имперски господар за това? — попита Искра с предизвикателен тон.

— Въпросът не го засяга — отвърна мъжът. — Императорът те избра, за да управляваш Алтайския куп, след като реши, че ти си най-квалифицираното същество. Не е важно по какъв начин ще избереш да консолидираш властта си, особено щом става дума за дребни подробности като прочистване на армейската прослойка.

Доктор Искра видимо се успокои. Мъжът му позволи да се отпусне, като отиде до масата и наля две чаши от вечерния билков чай на Искра.

— Това е валидно, ако предположим, че — внезапно каза той — всичко се извърши като хората. Което значи, че трябва да сте предпазлив и да внимавате колко много лични врагове ще позволите на генералите да добавят към списъка ви… И въпросът трябва да се реши светкавично.

— Ще бъде — заяви Искра. — По начин, който сметнете за най-ефективен. Разбира се, ще трябва да направя малки корекции, като се има предвид социалното положение на моите хора.

Мъжът погледна към Искра и реши да не пита повече.

Мъжът беше свръзката на Вечния император с Искра. Наредено му беше да действа под пълно прикритие. Никой освен самия Император не трябваше да знае за неговото съществуване — особено никой от посолството в Рурик. Това важеше най-вече за Стен, имперския посланик.

Защото Стен познаваше мъжа.

Той беше умел шпионин, мъж, който не служеше на никого освен на себе си и на моментните си поръчители, дали най-висока цена за услугите му.

Името му беше Венло.

Мъжът, отговорен за убийството на Вечния император.

Гората беше далече на север от Рурик. Тя започваше в края на също толкова необятно блато и се простираше на много километри, почти до крайбрежието на лишено от приливи вътрешно море.

На местния селски диалект гората се наричаше Мястото на пушеците. През лятото ураганни ветрове я връхлитаха, вдигаха огромни облаци от прахоляк. През пролетта и есента усойна мъгла се стелеше над сухата притихнала земя. През зимата полярните бури правеха „пушека“ бял.

Преди много години Каканът беше решил да си построи вила близо до вътрешното море. Тъй като всичко в Рурик беше голямо и тъй като Каканът мислеше в дори по-големи мащаби, тази вила трябваше да включва сгради, побиращи целия му двор.

Местността беше проучена.

Тук-там можеха да се видят цветни маркери, забити в дънери или коренища.

Пътищата бяха разчистени, но така и не бяха покрити с настилка.

Каканът загуби интерес, преди да започнат каквито и да е строителни работи, и Мястото на пушеците се върна към запустението. Сега единствените посетители на гората бяха бракониерите дървосекачи през лятото и есента и ловците през зимата.

Те не се застояваха дълго. Гората беше твърде огромна. Твърде смълчана. Твърде неприветлива.

Редицата от гравилихтери продължи да лази по останките от пътя, навлизащ дълбоко в сърцето на гората.

Товарното отделение на всеки гравилихтер беше натъпкано със същества, хора и извънземни. Някои от тях бяха в униформи, набързо навлечени под гневните тропания по вратите, а сега прокъсани и съдрани. Други носеха само това, което бяха успели да сграбчат, докато ги измъкваха от домовете или местоработата им.

Те бяха внимателно пазени от същества, които носеха същите униформи. Но всички пазачи бяха хора.