Но и не бързаше да се прибира към „Мария Трапгренд“ [9] . Щеше да се отбие набързо при Мобилния грък — малко лесни пари, които сигурно щяха да стигнат за махмурлийска пица и няколко бири в Кварнен [10] след това.

За това винаги имаше време.

Ако имаше късмет, щеше да му остане дори и за трева, телефонът все пак не беше някакъв обикновен модел в масово производство, на каквито понякога се „натъкваше“. Между петстотин и хиляда чиста печалба, в края на краищата нелош ден, въпреки махмурлука и африканската жега.

Екранът отново светна и пръстът му за малко да натисне NO по инерция, когато осъзна, че този път съобщението е различно.

HP замръзна на мястото си.

What the f…?!

Хвърли няколко бързи погледа наоколо. Някой майтапеше ли се с него?

Във вагона имаше разпръснати още десет-дванайсет пътници. Освен майката с две буйстващи деца, почти всички изглежда споделяха лепкавата му, предобедна кома. Оклюмали глави, стъклени погледи, пот и телесна топлина. Никой изобщо и не поглеждаше към него.

Отново провери дисплея. Същият текст. Откъде, по дяволите, телефонът знаеше как се казва?

Пак се огледа, без това да му помогне пи най-малко. След това натисна бутона NO.

Веднага изскочи нов текст:

Той почти изхвърча от мястото си. Какво, по шибаните дяволи, се случваше всъщност?

Той стисна очи, пое дълбоко въздух и бавно установи контрол над обзелата го препускаща, махмурлийска паника.

„Успокой се, човече“, помисли си той. „Ти си умно момче. Това не е някакъв fucking twilight zone. Или е скрита камера, или някой от приятелите ти се бъзика с теб. Предполагам второто…“

Манге [11] беше пръв в списъка със заподозрени. Стар приятел от даскало, разбираше от техника, имаше магазин за компютри, беше адски ядосан, че го дразни заради новооткрития му арабски бог, пък и си падаше по черния хумор.

Дам, без съмнение. Това беше една от болните шеги на Манге.

Успокоение заля тялото му.

Значи Мангелито.

Отдавна не се беше случвало. Всъщност си мислеше, че бракът и новата религия са размекнали Манге, но малкият дявол явно е изчаквал момента за същински удар.

Сега оставаше само да разбере как става всичко и после да намери начин да обърне шегата.

Адски добре подготвено дотук, трябваше да му го признае на малкия килимоцелувач.

HP се огледа.

Общо девет души във вагона, дванайсет, ако броеше децата. Три малки кифли, един пияница, двама скучни, средностатистически мъже на неговата възраст, което ще рече на около трийсет. Дядка с бастун, една доста свежа мацка на около двайсет и пет, с вдигната коса и спортни дрехи (сигурно заради махмурлука не я бе забелязал по-рано) и накрая майката с децата.

Който и от тях да бе вербуван от Манге мюсюлманина, трябваше да има някаква електронна джаджа, с която да праща съобщения. За съжаление това не скъсяваше много списъка. Петима от заподозрените се занимаваха с някакви машинки, а ако се съдеше по слушалките на алкохолика, с известно колебание числото можеше да се увеличи на шест.

Умореният му мозък внезапно си спомни, че беше по-скоро правило, отколкото изключение, хората да играят с електронните си играчки, когато се возят във влак. Ако не пращаха съобщения, то поне за да убият малко време с някоя игра.

С други думи, не научи нищо ново, а, Айнщайн?

Главата му пулсираше от неочакваната активност, а езикът му все още лепнеше за небцето. Но странно, все пак се чувстваше малко по-свеж.

И сега какво?

Как да постави малкия шегаджия на мястото му?

Реши засега да му играе по свирката и натисна първо бутона NO, а след като първоначалният въпрос се повтори — бутона YES.

Щеше да играе. Колкото повече мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че цялата работа е доста забавна. Хубав начин да убие скучното пътуване с влак.

— Проклетият Манге — ухили се той, преди ново съобщение да изникне на дисплея.

„Благодаря!“, помисли си той и се облегна назад. Това всъщност щеше да се окаже интересно.

Още преди тежката охранителна кола да бе спряла, Ребека Нормен вече беше слязла на тротоара. Жегата, която я блъсна, бе толкова силна, че веднага и се прииска да се върне обратно в хладното купе.

Три седмици в разгара на шведското лято бяха загрели улиците достатъчно, че асфалтът да лепне по подметките, а бронежилетката, която носеше под ризата и якето, не подобряваше положението.