Тя трябваше да гугълне това последното. WBUP — Will Break Under Pressure. Значи така гледаха останалите на нея. Като на човек, който не се справя с напрежението…

— Н-не — изхриптя той и отново прочисти гърло. — Не съм го направил аз — продължи, този път малко по-високо, като че се опитваше да убеди самия себе си.

Азиз въздъхна дълбоко. Събра документите си, изправи се, след което почука два пъти по стоманената врата.

— За съжаление, вече не мога да ви помота, г-н Петершон — каза Азиз почти натъжено.

Той отстъпи встрани, докато Мусад и четирима потни пазачи тролове се напъхаха в стаята.

В следващия миг бяха върху него.

Той викаше, бореше се панически и всъщност успя да нанесе няколко прилични удара, преди орките да го свалят на земята.

Щеше да умре, сега го разбра. Или Скарфейс и приятелчетата му щяха да го удавят, или значително по — вероятно — щеше да си признае всичко. Някой съдия, който служи само за декор, щеше да го осъди на смърт и щяха да го откарат в пустинята, да го застрелят в тила и да пратят фактура на сестра му. А после — вечно членство в тайния клуб на Шибаняците заедно с Даге и бащата!

Hello, ту name is Henrik and I am a ladykiiler!

Беше свършен, преебан, заминал!

Внезапно един синапс в изплашения му до смърт мозък направи връзка.

— Ч-чакайте извика той на Азиз, тъкмо когато се канеха да го изнесат от стаята.

— Чакайте, по дяволите, има следа от Венсан. Дайте ми сам…

Мусад му заби шамар, който му затвори устата, но само временно. Беше се добрал до спасителния пояс и не мислеше да го пусне.

— В единия ми джоб има златна запалка. Негова е. На Венсан. Проверете я за отпечатъци, ДНК, к’вотоще…

Още един шамар, този път достатъчно здрав, че да усети вкус на кръв в устата си. Той чу първо Азиз — той изстреля няколко изречения на арабски на пазачите, после Мусад, който изглежда им даде противоположни заповеди.

Потните орки около него се размърдаха и си размениха притеснени погледи, сякаш не знаеха точно какво да направят. Двамата началници избарабаниха нови заповеди. Все още никаква реакция. HP успя да извърта глава и видя как Мусад и Азиз застанаха един срещу друг — толкова близо, че ги разделяха едва няколко педи.

Мусад беше почервенял, юмруците му се отваряха и свиваха. Той беше една глава по-висок от Азиз и от жабешката перспектива на HP мъжът изглеждаше още по-едър и ужасен, ако това беше възможно.

Но Азиз не се остави да бъде сплашен — вместо това той направи още половин крачка напред, така че униформените ризи на двамата почти се допряха.

За няколко мига изглеждаше, сякаш ще се сбият.

HP и пазачите затаиха дъх.

После Мусад бавно отстъпи една крачка.

Азиз отново изрева, този път по-високо и секунди по-късно стовариха HP на стола за разпит, а един от пазачите неохотно разкопча белезниците му.

— Разкажете повече — каза Азиз лаконично, когато вратата на килията се тръшна и те останаха сами.

Дойдоха посред нощ. Четири Гуантанамо 37 горили, които точно както преди го изтръгнаха от койката и извиха ръцете му зад гърба. Този път не можа да окаже съпротива.

Той беше Ник Ортън, Томас Андерсен, Чарлз Хърман и толкова други имена, че едва си ги спомняше.

Въображаеми хора, които беше превръщал в реалност, поне докато му трябваха.

Така че защо не и Венсан Санклер?

Сложиха му качулката още в килията, но пазачите изглежда забелязаха апатията му и не си направиха труда да завържат краката му. Той се препъваше, докато го водеха надолу по някакво стълбище, а после по още едно.

Чувстваше тялото си пълно с олово.

Още стълби — залитна и пазачите бяха принудени да го хванат така, че да не падне. Но не спряха, за да го изправят на крака. Вместо това го хванаха под мишниците и го вдигнаха толкова високо, че единствено палците на краката му докосваха пода. Накрая стълбите свършиха.

Стаята, в която влязоха, беше по-голяма, толкова голяма, че напрегнатите стонове на пазачите отекваха сухо между стените. Наистина ли предния път бяха минали оттук?

Под качулката се просмука слаб мирис на бензин и изгорели газове и внезапно той се увери. Не го водеха към стаята за мъчения!