Прескочи бариерата, взе стълбите с три скока и се втурна по перона към северния край на станцията. По пътя измъкна телефона от единия джоб на якето.

— На вниманието на всички охранители. Човек, който отговаря на описанието на един от заподозрените току-що е бил забелязан при „Хьоториет“.

Гласът по радиото принадлежеше на Стигсон, беше почти сигурна.

Устата и беше пресъхнала и тя преглътна няколко пъти, за да опита да я навлажни. Но беше невъзможно.

— Всичко окей ли е, Нормен, край?

— Всичко е шест, Луде…

— Добре, всички да са нащрек. Тези с маските ме притесняват…

„Свеавеген“, седем маски.

С една повече в сравнение с площад „Сергел“. Предната част на процесията започна завоя към „Кунгсгатан“.

Телефонът и зазвъня, но тя го игнорира.

Никакъв отговор, мамка му!

Той изкачи стълбите от северната страна, изблъска се до изхода и излезе на тротоара.

Улицата беше обградена от хора в униформи, но те изглежда бяха там главно за украса.

„Малмшилнадсбрун“ беше само на петдесет метра вдясно.

Сложи си качулката, извади слънчевите очила от джоба и си запробива път натам.

В далечината се чу трополенето на конски копита.

Тя видя маските в мига, в който каляската започна завоя. Този път стояха едни до други. Първоначално осем броя, но след това и повече.

Много повече…

— Това не ми харесва — промърмори Рунеберг.

Телефонът продължаваше да звънни в дясното и ухо.

Оставаха му петнайсет метра, когато видя мотива под арката на моста. Розови триизмерни кутии със сини ръбове, криволичещи и образуващи хипнотични праволинейни фигури. Точно както на чертежа дизайнът напомняше лабиринт.

Лабиринтът Лутерн!

Беше го открил!

Тропотът от копитата се засилваше, отекваше между сградите, смесвайки се с овациите на зрителите.

В същия миг видя големите черни въздухопроводи във всеки от краищата на арката. Пет метра над тротоара, насочени под перфектен ъгъл към платното. Две кръгли черни решетки, точно като описанието в чертежа на Учителя, с диаметър около един метър. Или 1016,1 милиметра за по-точно.

МАЙКА МУ СТАРА!!!

Първите коне от авангарда почти бяха стигнали до моста. Той прибра телефона, разбута хората пред себе си, после се добра с лакти до платното и затича към процесията. Раницата все още се друсаше на гърба му. Изведнъж я усети по-тежка от всякога…

Тя го видя отдалеч.

Тъмни дрехи, чорлава брада, слънчеви очила и качулка над главата. Светлосивите презрамки на раница се виждаха ясно на гърдите му. Тичаше право към каляската, право към нея.

Махаше с ръце и крещеше нещо.

Ръцете и незабавно посегнаха към кобура на колана. Хванаха дръжката на пистолета. Изваждане — издърпване на затвора…

— БОМБА! — викаше той. — ЕЙ ТАМ ИМА БОМБА!

Но тя, изглежда, не го чуваше. Вместо това видя как тя и другите охранители насочиха оръжията си към него. Сякаш в действителност той беше заплахата.

В следващия миг забеляза маските. Навсякъде покрай улицата петдесет, сто, още повече. Като че ли чакаха нещо. И изведнъж той разбра…

Светът премина в slowmotion, докато парченцата от пъзела изведнъж се завихриха в главата му, разчупиха картината, която беше съставил по-рано, и образуваха нова.

Далеч по-ужасяваща.

Тунелът, бомбата, експлозията в плевнята. Яки ръце, които го изкараха от апартамента със змиите и го инжектираха със серум. Някой, който стоеше пред вратата на апартамента до „Скугсшюркогорден“ и му пращаше текстови съобщения. Предупреждението за предателя.

Експлозията, Рехиман, бягството.

Нора, която старателно закопча тежката му раница. Която му каза за мястото, решаващото парче от пъзела. Целувката на смъртта…

Той спря намясто и вдигна ръце. Гласовете отекваха из главата му, застъпвайки се. Понякога ясни, понякога неясни.

Това е последната ти мисия, Хенрик!

Черно или червено?

Ще извършиш смъртоносен атентат на кралската сватба…

Wanna play a geim, Henrik Pettersson?