Снегът се сипе бавно. Тя се изправя полека. Светът се килва на една страна, сякаш внезапно натежал. Пада на колене. От гората се разнасят гласове. Двама души се приближават. Дори от това разстояние успява да различи алените белези по лицата им. Единият накуцва. Носят чували.

Придърпва шала към носа и устата си. Няма да я подминат. Нали е безпризорна; спомня си, че бяха използвали тази дума в стаята с ярката светлина. „Искаме да изглежда безпризорна.“ Гласът, вибриращ по високоговорителя, бе мъжки. Явно беше висшестоящият, макар никога да не го бе виждала. Уилъкс, Уилъкс, шушукаха си хората – кожата им бе гладка, нямаха никакви сраствания. Сновяха с лекота край леглото `u, опасано с метални стойки, от които висяха прозрачни торбички, пълни с нещо течно, което се процеждаше през тръбите сред всички онези малки пиукащи апарати и жички. Като че ли имаше майки и бащи, всъщност твърде много, за да ги запамети.

Спомня си ослепителната крушка, толкова ярка и близка, че усещаше топлината `u. Спомня си първия път, когато прокара ръка по кожата си и поглади корема си – той също бе гладък. Пъпът `u – онова нещо, за което майка `u обичаше да казва, че е копчето на корема `u, и което гласовете в стаята наричаха умбиликус – вече го нямаше.

Тя мушва ръка под палтото, а сетне и под блузата, и прокарва длан по корема си. Също като преди, кожата там е опъната.

– Излекувана е – казваха гласовете зад белите маски, ала звучаха угрижено. – И все пак е успех – добавяха те. Някои настояваха да остане под наблюдение.

Понечва да отвори уста, за да извика хората в далечината, нарамили чували, ала устата `u не се отваря докрай. Като че ли е зашита от двете страни, в самите ъгълчета.

И какво ще им каже? Нищо не `u хрумва. Думите се тълпят в ума `u. Кръжат безразборно. Не може да ги подреди, нито да ги изрече. Накрая успява да извика, ала единствените думи, които излизат от устата `u, са: Ние искаме!

Не разбира защо. Понечва отново да извика за помощ, но изрича все същото: Ние искаме!

Приближават – две млади жени. Берачки – познава се по брадавиците и белезите по пръстите им. Явно са докосвали отровни грудки, горски плодове и гъби. На мястото на двата си пръста едната има сребърни зъбци, като тези на стара вилица. Тъкмо тя е недъгавата. Въпреки нездравата червенина, плъзнала по лицето `u, в него се долавя странна хубост. Това се дължи най-вече на очите `u, които искрят със златистооранжевите отблясъци на течен метал – това е от ослепителните бомби. Сляпа е. Държи другата за ръка.

– Коя си ти? – пита жената. Гласът `u звучи като цвъртене на птичка.

В ярко осветената стая момичето чуваше птичи звуци, които пускаха на запис по невидими високоговорители. Гукайки замислено, долавя отклика на птиците в гората. Ала звуците са същите, които познава от малка – не звънките и сладостни трели от ярката стая, а нескончаемо крякане и глъч.

Младите жени се страхуват от нея. Дали не долавят, че е различна?

Иска да им каже името си, но не го помни. В ума `u се въртят единствено думите „огнено цвете“. Така я наричаше понякога майка й; рожба на огъня и разрухата, тя пусна корени и израсна. Не познава баща си, но е сигурна, че е бил погълнат от огъня и разрухата.

И тогава името изведнъж изниква в съзнанието й: Уилда. Казва се Уилда.

Слага ръце на студената земя. Иска да им каже, че е нова, че светът се е променил завинаги.

– Искаме си сина – отронва се от устата `u. Стряска се от собствените си думи. Защо каза това?

Младите жени се споглеждат.

– Какво беше това? – пита по-младата. – Чий син?

Другата – с белег на бузата, сякаш с лицето `u се е сраснала покрита с кожа плитка, отвръща:

– Май не е наред.

– Коя си ти? – пита сляпата.

Този път момичето отвръща:

– Искаме си сина. – Това са единствените думи, които може да изрече.

Берачките внезапно се озъртат, дори сляпата. Долавят електрическите импулси, разсичащи въздуха. Съществата, които я прибраха, са неспокойни.

– Много са – казва жената с белега плитка, ококорила очи. – Закрилят я. Усещаш ли ги? Пратили са ги нашите – да я бранят.

– Ангели – изрича сляпата.

Жените отстъпват.