Той, който си въобразяваше, че е суперзвезда, всъщност беше просто един от многото. Скапана пешка, която с лекота можеха да жертват, за да продължи Играта. И точно това бяха направили. Клипчето, когато се беше раздрънкал пред престореното ченге Булин, сигурно вече беше качено.

Накарахме идиота почти да убие сестра си, а след това да си признае всичко пред чичко полицай! Какви хладнокръвни копелета!

Какво щяха да направят, ако продължаваше да нарушава правилата? Ако продължеше, въпреки предупреждението, да не се придържа към правило номер едно?

— Моля те, Бека, моля те! Трябва да си вървиш, незабавно! — извика той.

Окей, сега поне беше искрен, това го разбра, ако не друго. Освен това беше дяволски изплашен, въпросът беше защо? С какви хора се беше забъркал в неприятности? Тя отвори уста, за да разбере, но той я изпревари.

— Длъжница си ми, Бека — каза той, този път по-овладяно и погледът му внезапно се впи в нея. — Знаеш защо — добави след това, докато сърцето му потъваше като камък през границата, която бе прекрачил.

Няколко секунди по-късно чу външната врата да се затваря. За пръв път от много години беше на път да…

Да се разреве! Така се чувстваше, сякаш и идваше да се разреве. Тя, която не бе плакала от погребението на майка си.

Проклетият Хенке!

Дори когато всичко онова се бе случило, тя не проля и една сълза, но сега усещаше как зад клепачите и гори и тя стисна здраво очи, за да си възвърне самообладанието. Хич не мислеше да се разплаква, това беше сигурно!

Те никога не бяха говорили за случилото се в „Багармосен“ и двамата винаги бяха заобикаляли внимателно темата, но сега съвсем изневиделица и от нищото, той и го хвърли в лицето. Напомни и за дълга, който по никакъв начин не беше забравен и че тринайсет години определено не са достатъчно време, за да оставят всичко зад себе си.

Как може да е била толкова глупава и да си мисли нещо друго?

В действителност той имаше право, вината беше нейна, но той изтърпя последствията. Беше му длъжна и винаги щеше да е така.

Защото беше малка курва и убийца.

Въпреки че часът беше близо десет, HP се върна обратно в леглото и зарови глава между възглавниците. Беше уморен, капнал, направо изцеден, но въпреки това не можеше да заспи.

Мислите се въртяха в главата му все едно бяха в барабана на грамадната сушилня долу в пералнята.

Бавни, тежки обороти, пак и пак.

Играта, мисиите, класирането, парите, после „Линдхагенсплан“, фалшивите полицаи, сестрата… и барабанът се беше завъртял веднъж, а HP се намираше там, откъдето започна.

Играта.

Бяха го подмамили, накараха го да вярва, че е някой само за да издърпат килима изпод краката му. Булин и горилите вероятно бяха просто наети актьори, които следваха сценарий. Или може би още по-лошо: други играчи, които бяха получили за задача да пречупят тъкмо него! И се бяха справили адски добре… Мамка му, на какъв шибан stitch up се беше хванал!

Но най-болното беше, че макар да осъзнаваше, че му го бяха набили в гъза царски, че беше собствената, малка затворническа курва на Играта, една мисъл продължаваше да го човърка…

Ами ако можеше да оправи всичко? Да каже съжалявам, make amends и да се върне като номер 128?

Get back in the Game.

Дори когато лампите горе в офиса бяха изгаснали и той едва не се бе напикал, една част от него бе отказала да приеме, че това е краят, че се е осрал окончателно. Сигурно затова не беше оставил телефона.

Нали го беше взел?

Принуден бе да отиде и да провери.

Да, сребристият, малък правоъгълник лежеше на масата в хола, където го бе оставил. LED-лампата беше тъмна, както се очакваше. Той беше персона нон грата.

Fredo Fucking Corleone.

Разрови се раздразнено из джобовете си и накрая намери смачкан пакет „Марлборо“.

Седнал до кухненската маса, той изпуши три една след друга, докато барабанът в главата му продължаваше да се върти.

Какво, по дяволите, щеше да прави сега?

Събуди се от шумолене в отвора за пощата.

Колко беше часът?

Часовникът на радиото върху нощната масичка показваше 15:36. Беше дремал почти цял ден.

Барабанът най-накрая се беше забавил достатъчно, че да може да се върне в леглото и да поспи още няколко крайно необходими часа.