С тези нощни преходи дори Аболи бе загубил безпогрешното си чувство за ориентация и те нямаха представа, къде точно се намират в безкрайната пустош на тази гориста, накъсана земя. Тази вечер прехвърлиха още една верига хълмове с надеждата да зърнат отвъд блесналите води на Лунга, но надеждите им бяха попарени при вида на още едно потънало в зеленина възвишение. Помъкнаха се през легналата между хълмовете равнина. Конете едва ходеха, а те самите бяха на края на силите си. Дори Аболи се измъчваше в стремежа си да прикрие куцукането, предизвикано от разтегнато сухожилие. Лицето му беше сухо и потънало в прах, въпреки всичката влага, която тялото изпускаше. Дориан бе станал кожа и кости под робата си, а раната кървеше през мръсната превръзка. Ясмини бе почти рухнала от усилия да го крепи изправен на седлото. Последният кон едва пристъпяше под теглото на двамата.

Животното се строполи под самия хребет. Падна като покосено от мускет в челото. Том преряза ремъка, който държеше глезените на Дориан вързани към туловището му и го измъкна изпод него.

— На един хвърлей място сме вече, момче. Можеш ли да продължиш? — попита го той.

Дориан направи опит да се усмихне.

— Мога да вървя, колкото теб, Том. — Но когато се опита да го вдигне на крака, те се сгънаха под тежестта на тялото му и Дориан се свлече на земята.

Недалече зад тях, в долината, която току-що бяха прекосили, се издигаше червен облак прах. Отсякоха къс дебел прът и двамата с Аболи хванаха краищата му. Сложиха Дориан да седне на него, а ръцете му поставиха на раменете си. Заспускаха се с мъка по склона към равнината.

Спираха по за няколко минути през нощта, после отново качваха Дориан на пръта и тръгваха напред, докато се изтощаваха до такава степен, че рухваха за нова почивка. Цялата нощ отиде в прекосяване на широката долина. Можеха само да се надяват, че потерята е спряла за през нощта, поради невъзможност да следи дирята им в тъмното.

Утрото ги свари върху поредния склон в края на долината. Когато погледнаха назад, арабите бяха толкова близо, че виждаха веселите слънчеви зайчета по лъскавите върхове на копията им.

— Скъсили са дистанцията наполовина — промълви задъхан Том, докато отпускаха Дориан на земята за поредна почивка. — При нашата скорост ще ни настигнат до един час.

— Остави ме тук, Том! — прошепна Дориан. — Спасете себе си!

— Ти да не си се побъркал! — викна Том. — Последния път, когато те изпуснах от поглед, изчезна за години. Няма да рискувам още един път.

Вдигнаха го и продължиха. Ясмини вървеше няколко крачки пред тях. Кожените сандали се бяха скъсали и почти паднали от краката, разранени и кървящи на местата, където мехурите се бяха спукали. Падна преди да са стигнали билото и макар да припълзя до най-близкото дърво, за да се изправи като използва дънера му за опора, силите й се оказаха недостатъчни.

— Люк, ела на моето място! Батула, помогни му. — Том им подаде края на пръта, а сам се насочи към хлипащата тихичко край дървото Ясмини.

— Аз съм глупава, слаба жена — разплака се тя, когато Том се надвеси над нея.

— Така е — съгласи се той, — но твърде хубава, за да я захвърлим просто така. — Взе я на ръце и макар да бе крехка като птичка, усилието напрегна всеки мускул и сухожилие в болящия го от умора гръб. Притисна я към гърдите си и с усилие на волята направи още една крачка нагоре.

Далеч отзад се чу слаб вик и Том се извърна. Авангардът на потерята бе стигнал полите на хълма. Един вдигна кремъклийка и от дулото излетя облаче дим. След миг чуха трясъка на изстрела, но разстоянието бе все още твърде голямо и куршумът ни се чу, ни видя.

— Почти на върха сме — викна Том, като се мъчеше да изглежда весел и безгрижен. — Само още едно мъничко усилие. — Стъпи на хребета, заслепен от потта в очите. Знаеше, че не може да направи и крачка повече. Положи Ясмини на земята и обърса очи, но погледът му си оставаше размътен, а в мозъка просветваха бели искри. Извърна горната част на тялото си, погледна останалите и видя, че те също са свършени. Дори Аболи бе изразходвал до край неизчерпаемата си сила. Едва успя да направи последните няколко стъпки до върха.

Ето, тук ще ни е гробът, помисли си Том. Синята сабя си е у мене и няма да се дам без бой, а имам и пистолет за Дориан и Ясмини. Бръкна под ризата и напипа дръжката на оръжието.

Изведнъж усети до себе си Аболи, който го дърпаше за ръката загубил дар слово и сочещ надолу пред тях. Том помисли за миг, че е мираж, но после си даде сметка, че блясъкът в очите му идва от повърхността на Лунга, а жалкият „Кентавър“ се полюлява на въжето си край брега. Бяха толкова близо, че различаваха мънички човешки фигури на откритата палуба. Том усети как в краката му се вливат нови сили. Измъкна пистолета изпод ризата и стреля с двете цеви. По палубата се засуетиха и той видя блясък на оптическа тръба, насочена в тяхна посока. Том заръкомаха с все сила и високата фигура на Алф Уилсън отговори с махане.

Том се извърна и погледна назад. Арабският конен авангард бе стигнал средата на склона. Без да обели дума, Том грабна Ясмини и се втурна надолу към реката. Краката му сами се понесоха по наклона и той едва ги удържаше. Всяка тежка стъпка разтърсваше целия му гръбнак. Чуваше стъпките на Аболи и останалите зад себе си, но не можеше да се обърне. Трябваше да напрегне всички духовни и физически сили, за да се задържи на крака. Ясмини затвори очи от страх и обхвана силно врата му с две ръце.

Зад гърба им се разнесе вик и мускетен залп. Арабите бяха стигнали хребета. Един куршум разкъса кората и изби шепа влажни бели трески от ствола на дърво, край което минаваше Том. Не можеше да продължи с това темпо, а тежестта на Ясмини не му позволяваше да спре. Усети единия си крак да поддава и падна. Двамата с момичето се затъркаляха един през друг, докато блъснаха голям камък и останаха зашеметени край него.