— Ало?

— Добър вечер, my friend, обаждам се, както се бяхме уговорили.

— И как върви?

— Точно в момента може да се каже, че всичко е на кантар. Близките дни ще са решаващи…

Нещата най-накрая потръгнаха. Профсъюзът се намеси в нейния случай, а тя си намери адвокат, който вече беше започнал да обработва както прокурора, така и ВР.

Аферата с Тобе най-накрая приключи веднъж завинаги, а освен това сега вярваше, че знае кой всъщност беше мистериозният MayBey. Петер Глад, заместникът на Тобе, както и племенник на дипломатическия гарван Сикстен долу в Судан и с домашен адрес в Лидингьо, източно от града, точно според описанието на Мике.

Трябваше сама да се напердаши за това, че не беше проверила тази следа още в началото. Нали дедакът сам мелеше за племенника си и как чрез него знаел всичко за аморалната полиция… Гледано така впоследствие, всичко, разбира се, изглеждаше кристално ясно.

Петер Глад беше слушал истории от чичо си Сикстен и от презряното си шефче за това какъв ужасен човек била Ребека Нормен, и се беше възползвал от ситуацията, за да засили интереса около публикациите си. И неоспоримо беше проработило. Последната тема на MayBey имаше над сто коментара и сигурно поне сто пъти повече прочитания. Но за разлика от другите персонажи, които по-рано бе окарикатурявал, Петер Глад меко казано, се беше закачил за нея.

Според сигурни източници той си падаше малко особняк. Нямаше приятелка, прекарваше цялото си време в участъка или за да работи, или за да тренира за следващото TCA състезание, Toughest Cop Alive — нещо като многобой за полицаи. Вдигане от лежанка, трасе с препятствия, плуване и крос кънтри бягане. Безспорно се искаше специална нагласа, за да се занимаваш с нещо такова. Но беше ли той достатъчно „специален“, за да виси натъпкан в спортен автомобил пред вратата и? И почти да я прегази?

Отговор на този въпрос все още липсваше.

Сега се намираше насред коледната шопинг треска в магазин, който въпреки големината си беше претъпкан и задушен.

Предколедното отчаяние си личеше ясно у твърде дебело навлечените клиенти. Служителите търчаха по задачите си, сякаш състезателните писти по пода бяха истински, а не просто шега от страна на магазина.

Веднага щом Хенке спомена, че му трябват дрехи, тя се забърза към центъра. Знаеше, че рано или късно щеше да е принудена да разкаже за Йон, телевизионния екран и последствията от катастрофалната среща, но по някаква причина предпочете да изчака малко. Хенке също не изглеждаше особено заинтересуван от идеята да разкаже историята си. Кратък преразказ на почивката си в Азия беше всичко, което и беше предложил до момента. Нито дума за това как се беше озовал гол в Йостермалм и по обясними причини тя не го беше притиснала твърде много. Стигаше само ответният въпрос какво правеше самата тя там и щеше да бъде принудена да разкаже всичко. Да обясни, че вероятно тя беше причината той да си изпати и за малко да се убие.

Но не можеше да отрече, че беше силно заинтригувана от историята му кога, как и защо се беше прибрал у дома, откъде познаваше Йон и как, по дяволите, техните светове успяха да се сблъскат така внезапно и бурно.

Измина към час и половина, докато приключи, и когато се натъпка във фрашкания автобус, ръцете и бяха пълни с торби. Наложи и се да премести всичко в дясната си ръка, за да може с лявата да се хване за една висяща дръжка.

Хенке поне нямаше да мръзне.

Пет хиляди крони всичко на всичко, но това щеше да е комбиниран подарък за Коледа и за рождения му ден.

— Леле, че бутаница — каза мъжът до нея с енергичен тон.

— Да, а и е топличко…

Тя пусна дръжката, за да проветри дрехите си, но за малко да падне, когато автобусът направи неочаквана маневра.

— Мога да държа торбите, ако искаш? — каза мъжът.

За секунда тя се поколеба. Да позволи на непознат да държи нещата и… Но отоплението в автобуса работеше с пълна сила и тя усещаше потта да се стича между плешките и. До следващата спирка имаше време, а освен това беше толкова тъпкано, че той не би могъл да духне с торбите и, без тя да го хване. Хората всъщност можеха да предлагат помощта си, без да имат задни мисли… Къде беше нейният Christmas spirit?

Пък и мъжът не изглеждаше като човек, който краде по автобусите, по-скоро приличаше на неин колега. Имаше нещо в тялото и стойката му, което и беше познато.

Действително тя не го беше виждала преди, но това не означаваше непременно нещо. В Стокхолм имаше над 1500 полицаи, мнозина от които бяха започнали работа след нея, а откакто се прехвърли в Сепо, тя все повече губеше контакта с откритата полиция.

За миг обмисли дали да не го попита направо, но после се отказа.

— Благодаря — каза тя вместо това и му се усмихна, когато му подаде торбите.