— И кои са това?

— Виж сам, Champ!

Елрой кимна към бара.

Щом HP отмести поглед към барплота на няколко метра от тях, видя, че Рилке и Софи му махат. И двете жени се усмихваха.

Таксито я остави от другата страна на улицата и тъкмо когато тръгна да пресича, три полицейски коли се зададоха с бясна скорост, с пуснати светлини и сирени. Тя бързо се качи обратно на тротоара и изчака, докато те отминат, преди пак да се опълчи на кишата.

На долния етаж на сградата имаше ресторант и ако се съдеше по количеството издокарани хора вътре и вън, вероятно се провеждаше някакво частно празненство. Тя мина бързо между храбрите групички пушачи, които трепереха до газовите нагреватели, стигна до вратата и въведе кода за повикване на последния етаж. Изчака няколко секунди, след което се чу бръмченето на бравата.

— Видяхме почти всичко, но трябва да ни разкажеш какво точно се случи — изпъшка възбудено Рилке в ухото му.

— Окей…

Той не знаеше какво точно да каже. Всъщност нямаше представа защо се беше вбесил така на Бийнс. Пичът наистина си бе развързал езика, но все пак…

— Момчето се нуждаеше от лекция как да се държи… — започна той.

— Продължавай.

Очите на Рилке светеха. Беше подпийнала, това беше видно, но не обясняваше напълно новото и поведение.

Начинът, по който го гледаше. Почти с… възхищение.

Тогава той забеляза, че дори и Sophie the She-woman като че ли го гледаше различно.

— Значи… Бийнс трябваше да се научи да си затваря устата за фирмени работи… — продължи той малко по-самоуверено и се облегна назад към барплота. — … да се придържа към правило номер едно!

Тя не трябваше да бъде тук.

Сигурно имаше сто добри причини — като например, че си имаше приятел или че животът и беше достатъчно объркан и без да се среща с непознати…

Но в него имаше нещо, на което тя не можеше да устои.

Още откакто отвори вратата и самоуверено я целуна по бузата, той бе поел тотален контрол. Без блуждаещи погледи или нервни въпроси какво харесваше, искаше или желаеше. Никакви решения за взимане — всичко вече беше решено.

Трябваше единствено да се отпусне назад и да се наслаждава. Изисканата храна явно беше от ресторанта на първия етаж, но вината сигурно бе взел от собствения си запас. Започнаха с истинско сухо мартини, питие, което всъщност никога дори не бе опитвала и което допринесе за цялото Джеймс Бонд усещане, което той излъчваше.

Шон Конъри, не Роджър Мур, засмя се тя на себе си.

С предястието пиха леко бяло вино, а с основното ястие значително по-богато червено. После порто със сирене и фин коняк с малкото, черно като нощта еспресо. И двамата с Мике не бяха любители на алкохола, повечето бутилки, които купуваха или получаваха като подарък, стояха неотворени из различни шкафове.

Не беше пила толкова много от…?

Ами всъщност не знаеше откога. Стаята леко се разлюля, когато тя се изправи, за да отиде до тоалетната, но поне веднъж това не я интересуваше.

Банята беше също така умерено стилна, както и целият тавански етаж. Под от варовик, вградено спот осветление и японски рисунки върху оризова хартия по стените. Малки дискретни детайли навсякъде. До мивката имаше три различни вида сапуни, подредени в пирамида, като нито един от тях не изглеждаше използван дори веднъж. Вместо хавлиени пешкири имаше купчинка перфектно сгънати кърпи за подсушаване, а отстрани стоеше и дискретно кошче, в което да ги оставиш, естествено, снабдено с капак, така че да не се налага да виждаш разхвърляното състояние на използваните кърпи.

Всичко всъщност напомняше доста на фитнеса, в който и двамата тренираха. Сигурно не беше съвпадение, че бе избрал тъкмо това място.

Беше и красив, хвана се тя да си мисли. Беше забелязала тялото му още първия път, когато го видя. Трениран по онзи строен жилав начин за разлика от напомпаните стокилограмови бройлери като Даг или Луде, които едва можеха да се движат от всички грамадни мускули.

На практика той беше висок колкото нея и сигурно не повече от десет килограма по-тежък. Вярно, беше и с горе-долу толкова години по-стар от нея, но това нямаше голямо значение.

Изразените му скули се подсилваха от супертънките очила, а го имаше и онзи поглед, който почти я накара да остане без дъх първия път, когато го забеляза.

Беше го виждала и преди, много пъти… Или всъщност не, бълнуваше от виното. Добре, окей, този мъж може би съвсем малко напомняше на Даг.

Начинът, по който само за няколко секунди успя да я накара да се чувства сигурна и обгрижвана, безспорно беше познат. Но Йон беше съвсем различен човек, съществено по-интелигентен и изтънчен.