Ребека не можа да не трепне и Мудин изглежда го забеляза.

— Значи, не видях подробности, не видях оръжие или нещо такова, но по някаква причина цветът жълто се е загнездил в ума ми. Той имаше ли нещо жълто по себе си, шал или нещо друго веещо се?

— Найлонова торба — измърмори Ребека неясно. Тя прочисти гърло и продължи, докато сърцето и започваше да бие все по-бързо. — Извършителят носеше оръжието в яркожълта найлонова торба, която държеше с лявата си ръка.

— Мм… може спокойно да е било и торба и това казах и на следователя, когато ме попита. Пер Вестергрен, сигурно вече си говорила с него…

— Да, срещали сме се — потвърди Ребека и не можа да се сдържи да не се усмихне.

Каролина Мудин и се усмихна в отговор.

— Добре, той задаваше страшно много въпроси за теб. Каква си като началник и така нататък. Казах, че сме служили заедно съвсем кратко, но че ти си един от моделите ми за подражание като охранител… Че винаги се държиш на сто процента професионално…

Ребека внезапно не знаеше какво се очаква да каже.

— Благодаря ти, Каролина… Ами… наистина оценявам, че ти… да, ами… показанията ти и всичко. Сигурно ще се окаже от голямо значение за разследването.

— Да, точно това каза и Давид… Той беше този, който предложи да се обадя на ВР и да поискам нов разпит.

— Давид?

— Да, Давид… Давид Малмен — каза Каролина Мудин и се усмихна с още една от онези нейни момчешко-момичешки усмивки.

Другата опашка продължаваше да се лее.

Вече можеше да е минал оттам.

Да е на сигурно.

Мамка му!

Макар че се опитваше да го раздава cool, не можеше да не се озърта, и му се стори, че ченгетата го забелязаха.

Бяха минали четири минути, а той още тъпчеше на едно и също място.

Ченгетата бяха почнали да го зяпат.

Взема да приключиш някой шибан ден, кучка проклета!

Още един поглед през рамо — все още никакъв Ласе.

Внезапно куките тръгнаха в негова посока.

Той запрелиства трескаво из паспорта си, опитвайки се да изглежда сякаш съдържанието беше адски интересно.

Полицаите вървяха спокойно покрай редицата хора. Минаха пет минути и му се стори, че забелязва някакво вълнение най-отзад на опашката.

Ченгетата си размениха погледи и един от тях каза нещо по радиомикрофона, закрепен на едното му рамо.

Fuckfuckfuckfuckfu…

— Ей ти!

Едното ченге посочи към него.

— Ааъъ какво… аз?

HP се опитваше да спечели време.

— Да, точно ти.

Ченгето го повика с жест и HP предпазливо се премести по-близо до преградата. Но полицаят продължаваше да маха и след още няколко секунди колебание HP приклекна и мина отдолу, след което направи няколко бавни крачки по посока на полицаите.

Какво да прави, по дяволите?

— Паспорта, благодаря!

Ченгето с най-много ленти на пагоните протегна ръка напред.

— Ъъъ… — HP погледна към изхода малко зад полицаите.

Ако си дадеше зор, можеше и да успее…

— Паспорта!

Полицаят хвана малката червена книжка, която HP все още стискаше в дланта си, и за секунда те останаха така — почти като при дърпане на въже. После HP отпусна хватката.

Ченгетата стояха рамо до рамо и нямаше никакъв шанс да се втурне между тях. Парапетът блокираше пътя му за бягство от дясната страна, а едва ли щеше да успее да ги заобиколи отляво. Трябваше да запази спокойствие, да изчака пролука…

Едното ченге прелистваше паспорта. HP усети как по челото му избива капка пот, после още една. Дръжката ма куфара лепнеше в ръката му.

— Елосе? — измърмори ченгето, което държеше паспорта, а другият се ухили.

По дяволите!

Беше разкрит, ченгетата знаеха кой е!

Дали трябваше просто любезно да подаде документа си за депортиране и да доприпка с тях до участъка?

Hell no!

Време беше да направи това, което правеше най-добре, да си плюе на петите!

Направи внимателна крачка встрани и потърси пролука.

Ченгетата се размърдаха и разстоянието между тях стана по-голямо.

По местата…!

Дупката се разшири още повече.

Готовиии…!

Ченгето шефче погледна към него с вдигнати вежди.

— Не обичаш ли хокей?

— К-к’во?

HP остана на пръсти с поглед, все още фиксиран върху пътя си за бягство.

— Ел-Хо-Се 40 — Линшьопинг Хокей Клуб…?