По някаква причина разсеяното движение го успокои донякъде.

Той вдиша дълбоко през носа и после бавно изпусна въздуха между устните си.

Целият му мечтан живот почти незабелязано се бе преобразил.

Четиринайсет проклети месеца в изгнание, четири повече, отколкото бе прекарал в пандиза, но естествено, в много отношения бяха адски найс. И все пак чувството на безпокойство вече бе станало горе-долу същото.

Най-лоши бяха нощите. Сламени колиби, хостели, летищни хотели или бижута като това тук — нямаше голямо значение. Инсомнията не се интересуваше от броя нишки на чаршафите.

В началото на турнето гледаше да си намира компания. Ухилени бекпекърки, които забираше от разни партита около лагерни огньове и които издържаха да купонясват по цяла нощ.

По-нататък, когато вече не можеше да понесе повече безсмислен pillowtalk и плажни трубадури, пеещи oooh baby it’s a wild world, се беше ограничил до асортимента при хотелския бар.

Но в сегашния момент вече бе минало много време, откакто за последно бе чувствал човешка близост.

Бе заменил това с напушени злобарки на някой от откачените филми за възрастни, които все по-притъпеното му либидо изискваше. След това вяло преживяше храна от румсървиса, прескачайки през тайландски копия на блокбъстъри, докато накрая изпаднеше в състояние, което поне напомняше на сън. Сива мъгла, в която въображението му препускаше по своя воля и изследваше места, които той с радост би забравил.

Оставаше просто да осъзнае, че мечтаният му живот бавно отиваше…

По дяволите!

Въпреки че видя автоматичните оръжия още преди кортежът да спре, миризмата я удари и беше така зашеметяваща, че за няколко секунди Ребека почти забрави за тях.

Беше сладникава ударна вълна от сгъчкани човешки тела, боклуци, отпадъчни води и гниене, от която и се догади. Тя бе усетила вонята още предния ден, когато разузнаваха маршрута за транспортиране, но днес беше значително по-горещо и изглежда заради жегата миризмата се бе усилила чувствително.

Тълпата бързо обгради мястото, където паркираха, и стотици разгневени хора се притиснаха към найлоновите ленти, опънати, за да ги държат настрана.

Войниците си разменяха нервни погледи. Ръцете им стискаха прикладите, докато несигурно крачеха напред и назад по червения чакъл.

Имаше шест автомата и също толкова войници в зле стоящи камуфлажни униформи с петна от пот и с кубинки с изтъркани подметки. Началникът им, значително по-добре облечен офицер с лъскави огледални очила, и махна подканващо да се разтоварват. Беше оставил служебния си пистолет в ниско нагласения бедрен кобур на десния си крак, което означаваше общо седем оръжия, без да се броят техните собствени.

Жестовете на офицера ставаха все по-нетърпеливи, колкото повече тя изчакваше, но Ребека го игнорира. Тя остана намясто с отворена врата, докато Каролина Мудин, която беше нейният шофьор, изчакваше зад волана с все още включен мотор.

Тя чу вратите на втория автомобил да се затварят и хвърли бърз поглед през рамо. Йорансон и Малмен идваха зад нея. Никой от тях не каза нещо, но израженията под очилата разкриваха ясно какво мислят за ситуацията.

Тълпата ставаше все по-гръмогласна и се притискаше по-плътно към ограничителната лента и тънките пръчици, които я издигаха, започваха да поддават. Ребека долавяше отделни думи на английски.

Help us. No food, no doctor.

Войникът, който стоеше най-близо до нея, облиза нервно устни, докато опипваше предпазителя на оръжието си.

Клик-клик.

Включен-изключен.

Безопасно-опасно.

Капка пот се стече по гръбнака и.

После още една.

— Е, какво чакаме, Нормен?

Кльощавият съветник Глад явно също бе слязъл от колата от другата страна и бе застанал зад нея.

— Пресата чака, време е да се разбързаме. Вече сме закъснели.

Той се протегна към дръжката на задната врата, за да пусне министъра на международното развитие, но Ребека успя да го изпревари.

— Не пипай вратата! — изстреля тя, като в същото време затисна прозореца с дясната си длан.

Съветникът все още държеше дръжката на вратата и няколко секунди двамата стояха един срещу друг, разменяйки си гневни погледи. После Глад пусна дръжката, поизправи се и нагласи обидено възела на вратовръзката си.

— Колко време мислиш да стоим навън в жегата, Нормен? — оплака се той пресилено високо, за да го чуе и министърът през затъмнения прозорец. — Не разбираш ли, че тези хора само ще се разгорещят още повече, ако се бавим? Чакат ни — чакат министъра, не разбираш ли?

Да, разбираше, но нещо в цялата ситуация не се връзваше.

Когато разузнаваха мястото предния ден, те можеха да карат по целия път до офиса на бежанския лагер, където щеше да се проведе срещата. Но днес пътят внезапно се оказа затворен доста преди целта, макар че Ребека можеше да види куп коли от другата страна.

Да разходят министъра двеста метра през тълпата с ескорт от шестима нервни правителствени войници, не изглеждаше като добро решение.

Но защо всъщност?

Вчера бе гъмжало от войници, бронирани автомобили и дори хеликоптер във въздуха. Бежанците главно се бяха гъчкали в окаяните си найлонови палатки, без да смеят да се покажат.