Стен го дари с неприличен жест, поиска още един стрег, но реши да не го пие. Трудно беше да се правиш на пиян, ако мозъкът ти наистина беше замаян. Освен това трябваше да намери униформа, която да му става.

По-малко от час по-късно имперският охранителен отряд тръгна на обиколката си съвсем показно. Заповедта беше издадена от командира на караула. Смененият пазач отдаде чест, свали оръжието и се присъедини към задната част на строя. Новият пазач отдаде чест и зае поста си. После отрядът продължи напред.

Новият пазач помарширува на поста си, после спря, за да се облекчи. Отвъд широката улица двамата наблюдатели забелязаха, че е оставил оръжието си и се е подпрял на стената с една ръка.

Пазачът оправи ремъците си и се обърна. После се сети за уилигъна, завъртя се бързо назад и го вдигна на рамо. Направи няколко крачки, после оръжието явно му стана неудобно. В разрез с издадените заповеди той разхлаби ремъка и намести оръжието върху рамото си.

Разходи се още два пъти около поста си. Един от наблюдателите сметна, че е видял проблясък в близост с устните на мъжа, а и неговата крачка определено стана по-несигурна. Пазачът се върна към портата и се скри в нишата, на завет от свирепия вятър, на няколко метра от постовата колибка. Остана неподвижен в продължение на няколко минути.

Двамата мъже размениха погледи. Първият започна да шепне нещо и комуникационната уредба в колибката иззвъня. И продължи да звъни. Пазачът се надигна, запрепъва се бързешком към караулката и отговори на повикването.

Уилигънът остана, забравен за миг, в нишата — а пазачът беше с гръб към него. Докато успее да завърши шумното си и подробно обяснение и да затвори, уилигънът беше изчезнал.

Килгър наблюдаваше показваното от прилепа в сухия, топъл и допринасящ за опиянението комфорт на кабинета на Стен. Изчака още няколко минути, преди да активира фаза две, през която сержантът на караула щеше да открие пазача пиян и да установи липсата на оръжието. Несъмнено щеше да нареди провинилият се да лежи в карцера.

Наля двойна доза на Стен, когато чу пазача да се прибира по коридора.

Значи следваше фаза три, която можеше да започне по всяко време. В задната част на уилигъна беше скрит малък излъчвател. В момента беше в режим на приемане. След час-два, когато бъдеше отнесен до мястото, където крадците складираха откраднатите оръжия, Килгър щеше да активира предавателя за насочващ сигнал. И независимо дали оръжието беше откраднато от търсещи печалба крадци или от някой член на нечия частна армия, щеше да ги отведе на интересно място.

Стен и Килгър вече можеха да планират фаза четири.

— Чисто, момко. Чисто като в добрите стари дни — поздрави Алекс приятеля си, който тъкмо влизаше.

Стен потъна в един от столовете.

— По дяволите, старите дни. Проклетият вятър реже костите. Къде е Синд?

— Момата каза, че може да се справи по-добре, отколкото ние двамата, когато работим в тандем. И промърмори нещо за някакъв стар воин, който трябвало да си стопли костите.

Стен се ухили и побутна недокоснатия си стрег към Килгър.

— В такъв случай ще ви кажа лека нощ, лорд Килгър. Оттеглям се, за да медитирам върху внезапните облаги на стария воин.

— Ясно. А аз ще си мисля, докато давя нещастието си, каква ли гадост ни очаква по-нататък.

Следващата гадост, напълно нормално, беше осигурена от очарователните същества в Алтайския куп и беше доста по-сериозна от оръжието с предавател, откраднато от някакъв отряд на смъртта.

Адмирал Мейсън, дори по-мрачен от обикновено, информира Стен за събитията. Нямаше много работа на „Виктори“ напоследък — благодарение на някое добронамерено и загубено из Алтайския куп божество — и затова Стен му беше наредил да използва корабите за различни задачи, свързани с електронно наблюдение.

Мейсън беше възразил, най-вече защото Стен издаваше заповедта, но млъкна, когато посланикът изтъкна, че не вярва на никого в Алтайския куп, включително и на разузнавателните източници на собственото си посолство — които, ако бяха ефективни, трябваше да предупредят по-рано за назряващата криза.

Мейсън рапортува официално, като поиска разрешение да говори само със Стен. Посланикът изгони секретаря си, специалист по кодирането, и личния си протоколчик и изключи в кабинета всички видове електронно подслушване. Това беше сигнал за Килгър да подслушва от съседния кабинет.

Мейсън, без предисловия, измъкна малък четец и го включи. На бюрото на Стен се появи холограма. Тя показваше барикадите, разположени пред главния вход на университета „Пушкан“, студентите, които се бяха качили отгоре, и после нападението. Филмчето — размазано и късо — беше направено от турист от друг свят, чието такси се беше загубило и се беше озовало в средата на мелето. Филмчето беше фалшификат, разбира се — не показваше бронираните машини, които военните бяха използвали, за да изтласкат студентите, а нападателите носеха обикновени палта вместо войнишки униформи.